...Мими обожаваше София, софийските среди, софийските нрави, софийския манталитет. Да не ходи на концерти на камерни състави в „Алианс Франсез”, това бе невъзможно. И колкото и да бяха развалили Народния театър, там все пак оставаше по някоя добра постановка, по някой добър актьор.

И най-вече: Във всеки дом има по две етажерки книги, любими на софианци, издавани между двете войни. Софиянци до ден днешен ги четат. Биографиите на Стефан Цвайг, „Вечната Амбър”, „Отнесени от вихъра”, „Марион живее”. За софиянци тези книги са по-често без автори. Те са просто книгите.

... Тази малка, смела жена устоя на целия адски план за социално пресътворяване на нашите страни. Тя никога не се уплаши, никога не направи концесия на лумпениата, който кипеше с гъста пяна край нея, тя никога не допусна който и да било от „новите” в своята среда... Около нея се въртеше една малка „тълпичка” от хора, с които могат да се говорят смислени неща, които владеят бедния софийски „салонен маниер”, с който може да се пие чай, да се танцува в къщи, да се слуша музика.

Когато всички се питахме „как да оцелеем”, тя оцеляваше без да търси теории. 

... И затова бе успяла да спаси изцяло живота си: бита си на софиянка, навиците си, посещенията на концертите, книгите, четивата, приятелския кръг, дори чайовете. Нищо от тази атмосфера не бе изгубило вкуса си за нея, защото тя бе укрепена в себе си и знаеше, че животът не може да изгуби своя смисъл.

Бе търсила и бе намерила сама – като всички. И нейната вяра се бе родила и расла в смотност. Както при всички ни. Тя бе един човек от това поколение, един прекрасен човек, един от тези, които пренесоха факела на вярата през ужасите на времето.

* * *

Яна Язова се носеше насреща ни на високите си токове, дългобедра, все още хубава, с дамската си шапчица от 30-те години, което бе голяма дързост. В онези години софиянките ходеха забрадени с кърпи като селските жени. Комунистите не можеха да търпят елегантните жени – тях ги пращаха в концентрационни лагери за „битово разложение”. Яна Язова като че се бореше не само за своето достойнство на дама, но и за достойнството на всички софийски интелектуалки.

...Яна Язова пътуваше много, пишеше пътеписи, които печаташе, които цяла България четеше. Бе необикновено за една жена тогава да преброди Палестина, Турция, Египет, Гърция, Германия...

...Това бе първото поколение българска интелигенция, което откри света. Славейков, казваше професора [Ал. Балабанов], знаеше само Германия, Т.Г. Влайковци – само Русия. П.Ю.Тодоров и Яворов си били подали носа само до Париж. Сега писателите пътуваха: Прага, Брюксел, Лондон, Рим, Барселона, - и по-далече, Латинска Америка, Япония. Това бе първото културно поколение и единственото щастливо поколение на българската интелигенция. Нашето развитие бе всестранно... Тези хора бяха опиянени. Всяка седмица имаше по някакъв културен празник: изложба, концерт, нова книга или критична статия, която е развълнувала всички. 

...Някога в „Художник” ние се мъчехме да създадем тази атмосфера, да се преборим със злокобния български провинциализъм. Но това бе твърде рано, освен всичко попречиха войните, които ни върнаха към невежеството и бруталността... В Юнион клуб, където редовно вечерях, се събираше един истински културен и политически елит.  Това обяснява Яна Язова. Тя е рожба на това опиянение на духовете от 30-те години. Тя самата е една творба на това време. 

 * * * 

... Едни от нас се опиваха от зубренето на гръцки и латински, други потъваха в историята на музиката, трети започваха безконечните занимания с история на културата.

-         Никое поколение в България не се е готвило така, както се готвите вие – казваше ми проф. Цеко Торбов.

Всички трескаво се готвехме за утрешния ден. Бяхме озарени от идеята, че на нас се пада да направим резюмето на едно развитие от петдесет години...

... Такова бе поколението ни: тревожно, весело, заето. Животът преди 1942г. бе като музикален гръм. Сутрин ставаш опиянен от това, което те очаква през деня: книги, картини, концерти. Събуждах се с тревожното чувство, че днес отново ще ми се случи нещо великолепно. Откривах нов автор в библиотеката на Алианса... Имаше всеобщо любими книги. Ние се заразявахме един друг да ги прочетем... "

(Владимир Свинтила. От Маркс до Христа)