На пръв поглед лековатият въпрос, който ми постави Радан всъщност си беше изпитание – трябваше да се замисля за нещата, които ми доставят радост, при това са дребни и достъпни и да отлича само 6 от тях. Задачата кара ума да работи, което я прави приятна.

 

Ето какво:

 

1. Четене на книга. Това е абсолютно неизбежна деятелност в моя ден. Мога да пропусна да се обръсна, да не изхвърля боклука или да не отида на зъболекар, защото не ме боли чак толкова, но няма как да не чета. Ако се случи така, че да си легна уморен и очите ми да се затворят веднага, заспивам с усещенето че днес съм се минал. През деня докато „щурмувам крепостта работа” си мисля успокоително, че след няколко часа ще мога да се отцепя в паралелна реалност. Откакто дойдоха децата радостта да почувстваш гъстите им като сироп от баклава лиги върху лицето си сериозно измести четенето, но така тези редки мигове станаха още по-приятни. Чета само легнал. Често си мисля, че тази моя любов към четенето е нездрава – зад нея се крие бягство от реалността. Понеже днешното битие е изключително скучно, гнетящо и най-вече невдъхновяващо, надарените с въображение се гмуркаме в нечия чужда реалност в друго време и на друго място.  Не съм читателя тип „интелектуалец” не чета световна класика и не цитирам философи. В последните 10-15 години чета 75% биографична, мемоарна и историческа литература, 75% от български автори, 75% живяли преди 9 септември. Останалите 25% са за „вся остальная сволочь” Повече по темата: тук
* * *


2. Море. Доскоро живота течеше между едно море и следващото море. Докъм февруари живеех със спомените от лятото, а от април започвах да мечтая за следващото море. Никога няма да ми писне на море – от 24 май до 1 октомври ми е малко. В Слънчев бряг (когато още беше бряг), Балчик,  Синеморец, Созопол, Аркутино
с устието на Ропотамо, и днес последното убежище на сърцето – Варвара – някога в хипарски, днес в  хипарско-гъзарски вариант. Всякак! (Имам членска карта N 004 от клуб „Старци разбойници”).  Пътувал съм цялото море на стоп, с автобус, с кораб, с кола, с жена, със служебна цел, с предизборна цел...много пъти.  Обичам да виждам морето, да го гледам постоянно, да го чувам, да го мириша. Стаите и квартирите не се делят на скъпи и евтини, с баня или без баня, а на такива от които постоянно се вижда и чува морето под балкона ти, и такива в които кракът ми няма да стъпи. Обичам да се гмуркам. Не си представяйте гъзар с изрусени кичури, обичка и неопрен... ползувам съветски комплект маска-шнорхел, каквито единствено имаше през 80-те. И плавници с каишки. И много се кефя. И с препратка към предходаната алинея – адски много чета на пясъка. Постоянно, по цял ден, само бира, къпане и сладолед могат да прекъснат гълтането на книга след книга. У дома от 1-ви клас допреди няколко седмици имах аквариум – друга слабост, която споменавам при морето, защото въздейства по подобен начин, както гмуркането.


* * *


3. Миналото. Нямам предвид историята в стил „Хан Крум разбил аварите” Миналото като... Амин Маалуф го е изразил великолепно: „Когато отдаваш прекалено значение на момента те залива океан от смърт. И обратно - когато възкресяваме отминалото време разширяваме пространството на живота.  За мен, във всеки случай, търсенето на произхода е като победа над смъртта и забравата, едно бавно, предано, ожесточено, вярно отвоюване.” Разгадавам живота на предците си – събирам техни думички, образи, неизказани емоции...

Чувствам погледите им, чувам подигравките и незлобливите им шеги когато се спъна, говоря си с тях. Те са моята невидима за другите армия, която марширува след мен навсякъде. В това няма общественически патос „Болгарино знай своя род и език!” То е нещо важно за мене си. Друг аспект от крастата ми към миналото е ваденето на бисерите от кочината на българската история. Щастлив съм да откопавам хора и събития, напълно забравени от еснафския „днес-тук-сега” пролетариат, да им правя хартиени корабчета и да ги пускам на вода. Никой 80 години не спомена загиналите в Св. Неделя, аз го направих – човек по човек. Българското офицерство беше погребано под руините на стара България и забравено дори от потомците си. Аз го вадя на бял свят – човек по човек. Чувствам се като пожарникар, който на върха на стълбата спасява хора от балкон на горяща сграда – човек по човек поемат ръката ми и започват да слизат обратно към живота...  Чувствам, че споменавайки забравено от десетилетия име, все едно преливам с вино спечения му от суша гроб. Убеден съм, че беззащитните души на забравените са ми благодарни и ме благославят отнякъде... Пак Маалуф: „Аз бях последната спирка преди забравата: след мен нишката на душите щеше да прекъсне и никой нямаше вече да е в състояние да я разбере.
Всичко това може да звучи тъжно, но големият смисъл който виждам в него ми дава усещане за значимост и ме прави щастлив...
* * *

4. Бълха пазар. Понеже в ежедневието си трябва да спазвам среден до висок стил на живот, много се разтоварвам и си почивам, като периодично се дегизирам в стари миризливи маратонки с разтопени от огън подметки, мърляви къси гащи, скъсана на удобна фланелка с неопределен цвят, обирам на жена ми всички монети по 50 ст. и 1 лв. и банкноти по 2 лв. и слизам в „Долната земя” Има едни детски приказки, в които ако яхнеш черния овен и той се сблъска с белия, падаш на долната земя. Ето това е „Бълха пазар”. Долу в коритото на канала циганите, които ровят в кофите или се препитават като опразват от вехтории тавани и мазета продават каквото са изнамерили. Става дума за най-изпадналите цигани, остатък от кроманьонците, напълно неграмотни. Това е причината да нямат никакъв критичен поглед върху света и представа за предназначението и стойността на вещите, които продават. На Бълха пазар може да попаднете на абсолютно всичко. Ако ви трябва ляво краче от врабче, сигурно някъде го има. Както и немски книги от 1812г, дистанционно за телевизор National-Panasonic мод. 1967 и огледало за обратно виждане от мотоциклет Триумф. До тях стои странна тръба, която след доста чудене разбирам че представлява уред за поставяне на дамски тампони, грамофонна плоча „Патиланско царство” със Стоянка Мутафова в ролята на Баба Цоцолана и картонени снимки от личния архив на Драган Цанков със саморъчно посвещение на гърба... Изобщо не знаеш какво да очакваш и на какво ще попаднеш. Невероятен японски транзистор от 1961г, произведен на о. Окинава, след кратък пазарлък го купувам за 50 ст, с аргумент че не работи.
 
Атлас с немски готически шрифт от 19-ти век взимам за 1 лв. с тъй като  "вече не е актуален" - държавите на картата не съществуват. На съседната бихча миналогодишно порносписание не пада под 2 лв... нали е цветно...Колекцията ми от японски транзистори от 60-те е забележителна. Набавих си и редки радиолампи за дядовия Телефункен, каквито не се произвеждат от 50 години. От няколко месеца „Бълхата” се премести в стария битак на Малашевци и загуби своя чар.

* * *

5. Ски. Не е като морето. Мога и без тях. Но усещането, когато си горе на Маркуджик 3 и гледаш цялата шир в краката си – каменните зъбери, бялото, след това зеленото, след това сивото и в далечината синьото на язовир Искър, както и чувството, максимално близко до летенето да се носиш с лекота и висока скорост насам-натам, а точките в „базовия лагер” да стават все по-големи  може да ги разбере само някой, който знае за какво говоря. ..


* * *

6. Google. Удивително е, че само допреди 10-тина години учЕни са прекарвали месеци в библиотеки и хранилища за да съберат пълна информация по дадена тема. Днес всеки пъпчивец може данапише ordenza hrabros и пред очите му на секундата да изплува всичко по темата, както и списък на всички книги през послените 100 години в които е споменавано нещо за военния орден.  Аз като човек любознателен и любопитен се възползвам свирепо от google, google earth, google books (oсобено много). Блазня се от мисълта, че имам мозъка и знанията да мога хитро да определям критериите за търсене, така че да намеря и отсея каквото ми трябва (например стария правопис e важен в google books). Когато четейки попадна на събитие за което не знам почти нищо, тичам на компютъра и след 2 ч. вече мога да ви разкажа за ген. Жубер и бурските войни, нищо че съм започнал от статия на Деян Енев за съвременното общество, в която мимоходом са споменати Вазовите „Чичовци”...
Google ме прави всеки ден много по-знаещ от предишния. Нямам колебание, че това е откритието на века.

 

А сега да бъдат така добри raylight, divini, Петър и Верина

*