Съвсем не е случайно, че Вярата, Надеждата и Любовта са деца именно на Мъдростта.  Противно на разбиранията на съвременния стресиран ърбан спа човек, в това родство няма противоречие.
Мъдростта е проява на духа, а не на хладния разум.
Вярата, надеждата и любовта са състояния на духа, а не емоционални буиства на сърдечния мускул.
Вярата, надеждата и любовта са сираци, ако не произлизат от Мъдрост.
Мъдростта е ялова, ако не поражда Вара, Надежда и Любов.

В този ден на светата Божия Премъдрост и нейните (а и моята) красиви щерки, в недостойния блог  на последния сред грешните templar ще стане дума за Църквата - Богочовешкият организъм, съчетал в себе си вечната Божия премъдрост и нейните чада - човешките вяра, надежда и любов.

Имам на сърцето си греха от възгордяването, че съм сред онези малцина, които не изпитват никакъв пиетет към търговския продукт, който БиТиВитата наричат  „поп-идол”,  a поп-овете: „г-жа Луиза Чиконе".  Aз шеговито и казвам "леля Донка”, поради попревтасалите кълки и факта, че е връстница (почти) на Васа Ганчева.

 Шоу-бизнесът, "свещенното право" да се гавриш с вярата на другите, стига да си плащаш редовно данъците и да генерираш БВП приемам не като част от демокрацията и ценностите на свободния свят, а като  болести на същата тази цивилизация, нежелани, но може би неизбежни странични ефекти.

Така че гледам с дободушна насмешка на леля Донка и всички астрални и кармични интерпретации на нейния концерт, както и бойката сериозност, с която ГО (Гражданско обществo - структура, наподобаваща по досадност и неефективност някогашната Гражданска отбрана) се впусна да ръфа каишката на ролекса на дядо си Николай - дядото - връстник (почти), на чието богослужебно усърдие симпатизирам, но чиято мъдрост струва ми се куца от недостатъчна любов и прекалено баровски лайфстайл. 

  

фиг. 1.Космогония на Леля Донка:  снимка откъм главата като млада (със съкращения) 
/космогония - наука за процесът на възникване на звездите/

фиг. 2 Есхатологично-сотирологично алтер-его на лелините изяви - златният Ролекс на дядо - самонавиващ се от движението на китката /вж. пълната версия на картинката на Донка/ . 


 Иноверците и атеистите едва ли могат да мечтаят за по-сгодна слука да похвърлят чакълчета по „мухлясалото православие”.   
Един от мъдрите владици преди време каза, че църквата винаги в своята история е била болен организъм, но този вечно болен организъм ще оцелее още много векове, докато днешните пращяши от здраве руменобузи обществени конструкции, плод на ограничения мозък на разглезения човек ще рухват една през друга, както е ставало през всичките векове…

Висшият клир пък, продължава да е гьонсурат и да не дава никакви признаци, че разбира лингвистичния произход на думата Православие.  "Православие" означава правилно славене на Бога и няма нищо общо със "Славяни". Последното вероятно се родее със "slave" - роб и е име на езическа племенна група от руси хора с бели роби,  прекарващи повечето време под водата на блата и рекички, дишайки през папурени стъбла като през шнорхел. В българския език общият корен на православие и славянство е чиста звукова случайност. (Нещо като думата Козлодуй ... :) Ако трябва да се прави  (макар че не е коректно) някаква връзка между православие и държавни формирования, то Православието се родее с Византия и ареала на византийската култура (част от който са днешните членове на ЕС Гърция, Румъния, България и Кипър, както и Сърбия и Р. Македония) и много по-малко, при това много по-късно с Русия и то посредством Украина…


съвременна славянка

И понеже моето встъпление стана прекалено дълго, спирам лакърдиите и  пускам една статия на Огнян Минчев от февруари т.г.* , която доста точно и без грам „политическа коректност” описва причините за състоянието на Българската църква.  Мисля, че е важна, умна и пълна статия и я нареждам по значение до двата единствени досега смислени и умни анализи по темата „Турция и ЕС”, които също излязоха под перото на големия Минчев.

В дните, в които ще четете тази статия, аз ще обърна гръб на чипса, флейките и леля Донка и ще предпочета тишината в градините на едноименната с донкиния "артистичнен псевдоним" жена. Тя е известна с това, че е несравнимо по-славна от серафимите и Нейната слава ще бъде величана дълго  след като за леля ви Донка ще си спомнят толкова, колкото за Нидялко от Биг Брадър.  
Приятно четене!

* * *

Организационният разкол в БПЦ започна веднага след началото на демократичните промени от 1989 г., организиран като оперативно мероприятие на комунистическата Държавна сигурност. Неколцина от най-компрометираните като сътрудници на на комунистическия режим владици оглавиха движението за "обновление" на БПЦ, което трябваше да започне с отстраняването на Максим. Внедрени за целта "активисти" на ДС в току-що проходилото демократично движение подеха каузата, изправяйки начело й отец Христофор Събев - монах с недоказана устойчивост на психическо здраве.

Наивният антикомунизъм на първите вълни сини активисти

с радост подкрепи сатанинския сценарий. Защо сатанински ли? Защото основната му цел бе и си остава духовната безпомощност и уязвимост на църквата в една епоха, в която българското общество повече от всякога има нужда от морални авторитети и духовни водачи.

БПЦ бе насилена и поругана от комунистическия режим по същата схема, по която бяха малтретирани всички останали национални църкви в Съветския съюз и поробената от него Източна Европа. (Полската католическа църква бе единствено изключение - тя оцеля и се съхрани като автентична духовна сила въпреки репресиите на властта.) Освен унизителните ограничения и забрани на атеистичния режим църквата трябваше да се самоунижава и като сътрудничи на службите на режима срещу своето собствено паство.

Натискът върху малцината, които поемаха кръста да станат свещеници, бе огромен - от тях се искаше да доносничат, да се откажат от свободата да проповядват, да се саморедуцират до служители на един изпразнен от духовно съдържание ритуал. От епископата на църквата това не се изискваше - там просто кадровите назначения идваха пряко по линия на ЦК и преди всичко - на ДС.

Близо до ума беше, че след рухването на режима БПЦ ще пожелае да възвърне поне отчасти своето достойнство, своята свобода на действие и богослужение. Нормално беше да се очаква, че нейните членове - както духовници, така и миряни - ще потърсят сметка от управлявалата половин век БКП и от нейните наследници за поруганието на църквата и на вярата от режима на тоталитарен атеизъм. Това неизбежно щеше да доведе до допълнително отчуждаване на вярващите хора от дотогавашната "Партия" с главна буква, а църквата щеше да възвърне независимостта си в условията на демократичната държавна система. Всичко това не биваше да се допусне.

Организирането на "разкола" като оперативно мероприятие преследваше няколко взаимно обвързани цели. Първо, трябваше да бъде заплашен интегритетът, целостта на изнемощелия църковен организъм и тази заплаха трябваше да дойде точно от новосъздадените демократични сили. Второ, трябваше да се оспори публично и да се унизи патриаршеското достойнство на Максим чрез атакуване на легитимността на неговия избор и на неговата позиция. След като БКП и комунистическата държава брутално се бяха месили в делата на църквата 45 години, наред беше една "улична тълпа", която искаше наред с държавата да преобразува по свой вкус и църквата - институция, преживяла предизвикателствата на цяло хилядолетие.

В тази ситуация естествените съюзници на еманципирането на БПЦ като духовен водач на българския народ - демократичните сили, се превръщаха в неин нов и опасен враг. А реалният насилник и мъчител - комунистическата партия и нейните служби, се превръщаше в потенциален спасител и гарант за целостта й.

Циничен парадокс? Да, и то твърде добре организиран

Давам си сметка, че тази интерпретация ще срещне силни противоположни аргументи от типа: "Защо защитаваш Максим и йерархията му, след като те бяха най-старшите по ранг "послушници" на безбожния режим, назначавани бяха от него и му служеха?" Без да отхвърлям логиката и легитимността на този аргумент, бих искал все пак да насоча вниманието на читателя към по-скритата, дори интимна страна на тази вътрешноцърковна драма.

И в най-тежките периоди на атеистични репресии върху църквата в нея винаги е имало различни възгледи, различни позиции за това как и доколко може да се отстоява нейната пастирска роля. Невинни и недокоснати от сътрудничество с режима сигурно няма, но има духовници, които са давали "кесаревото кесарю", за да могат да дадат "Божието Богу", а има и такива, които с усърдие са служили на ДС са били възнаграждавани с бърз растеж в църковната йерархия. И ето, пада безбожният режим и изведнъж... най-ревностните служители на ДС тръгват... да обновяват БПЦ.

Това, разбира се, е неприемливо за останалите и те правят това, което е останало като единствено възможно - обръщат се за помощ и подкрепа към... доскорошните си мъчители. Капанът на ДС щраква. Църквата отново е омаломощена и неспособна да изправи ръст, да посрещне свободно - ще рече независимо - предизвикателствата на новата епоха към духовната идентичност на българския народ.

Църквата отново е редуцирана до ритуална украса

за националистическата демагогия на довчерашните комунисти, бързо пребоядисани в "православни" славянофили - "националисти".

От другата страна, разбира се, веднага ще кажат, че това също не е цялата истина. Че зад Христофор Събев и СДС са тръгнали много свещеници и много истински християни. Да, това е така и тези хора все още защитават позициите си за обновление на БПЦ... Тях обаче днес не ги водят епископите от алтернативния синод, които - изпълнили поръчението на своите господари - тихомълком се върнаха на местата си в официалния. Алтернативният синод непоправимо оредя. Не са оредели обаче редиците на свещениците, които подкрепиха обновлението на БПЦ.

Не са оредели и редиците на гражданите, които искат да я видят обновена и с духовна сила. В тези редици е отец Любомир Попов, който не беше разколник, но когото Варненският владика Кирил изгони от храма "Св. Атанасий" с наемни мутри, защото не можа да понесе духовното му лидерство сред християните в града. В тези редици са църковните настоятели от Рогачево, Добричко, чиито църковни земи бяха брутално експроприирани от владиката за курортни цели вместо за построяването на нов храм, каквато бе волята им.

Там са и отвратените от нищожеството Галактионово, продаващо архонтски звания и църковно достойнство. Всички тези хора днес искат само едно - БПЦ да се придържа към собствения си устав, където от векове е записано, че християните - миряни и свещеници - имат право да си избират епископи и митрополити, да надзирават употребата на църковното имущество, да си избират представители в църковните настоятелства.





"Дядо" Христофор и дядо Кирил Варненски: като две капки боза. ...
__