9 ноември 2009, СУ. "Група граждани" -  тогавашни, послешни и сегашни студенти, няколкостотин свещи в пластмасови чашки и десетина запалки за газов котлон  Източник: Един син блог

Днес много приятели разказват в блоговете си по нещо за 10 ноември 1989. Ще споделя и аз, макар че в случката има гротескно-просташки елементи.

На 10 ноември 1989г. бях на 13 години, в началото на 6-ти клас.  Вечерта бях на рожден ден у една съученичка. От тези класическите – жълт швепс „златен портокал”, торта „Добуш” с написано с бяла глазура и кичнозни букви ЧРД, стройна редица смрадливи обувки в антрето и касетофон Hitachi от който свири Шортс, Юръп, Деф Лепард и Меноуар… След обилно количество швепс, няколко блуса на комсомолска дистанция и обилна руменина по ушите по някое време реших да се прибирам.  Качих се на трамвай седмица на „Емил Марков” и „България” (дали се казваше така?). Беше студено, мокро и тъмно, валеше някаква лапавица, а трамваят беше светъл, топъл и уютен. Пътувах си седмал странично на седалката в полу-празния трамвай и си мислех хубави неща за едно момиче от класа. Погледът ми бе привлечен от рисунка по запотеното стъкло. Някой бе нарисувал човече с клюнест дълъг нос и големи уши и под него беше написал „Тошо да ти еба майката” В крехките си 13 години бях добре индоктриниран от родителите си, че Другарят Тодор Живков е лош и прост, а Червената армия не ни е освободила и затова никой не я обича истински, но не бива да го казвам извън къщи.  Затова изпитах някакво притеснение от картинката и класическа пионерска параноя да не би някой да реши, че аз съм написал нецензорните думи… Обаче химията си е химия и  пак ме отнесе в мечтите за сексуална инициация.

Дойде моята спирка, слязох и по лапавицата доприпках до къщи. Отключих вратата със зашития с ластик за джоба ми ключ (не ми даваха да го нося на врата, да не го дръпне и пусне някой и да ми извади очите). У дома беше тъмно, светеше само лампата на бюрото на майка, а всички се бяха събрали на диваните наоколо и слушаха напрегнато. Когато понечих да кажа някоя традиционна глупост за завръщане от Рожден ден, от сорта на „само аз в класа нямам електронна игра” всички (майка, баща и баба) изшъткаха нервно без да ме поглеждат. На бюрото стоеше транзистора „Спорт2” с вградена феритна антена и през познатите смущения на къси вълни Румяна Узунова с едва забележим немски акцент съобщаваше, че е паднал най-дълго управлявалия европейски диктатор. След това пуснаха мелодията на „Питат ли ме дей зората…” в леко забързан каданс, която беше заставка на „Свободна Европа”.  Тъй като вече бяха пуснали парното и беше жега, майка беше отворила прозореца (никога дотогава не се беше случвало по време на Свободна Европа). По отсрещния тротоар на пустата и притихнала улица вървеше подпийнал човек на около 30 години с кожено рокерско яке и крещеше „Янко, Янко, ти си педеее…”(заглъхна, явно хълцаше). Когато поразвеселени проточихме глави през прозореца, човекът ни забеляза, вдигна ръце към небето и извика „Христос Воскресе!”….

Така мина 10 ноември. За случките след това мога да напиша дебела  книга. Пред очите ми минават кадри от сбирките в Южния парк на 12-ти, първия митинг пред сградата на Св. Синод на 15-ти, митинга на 18-ти ноември, живата верига и танковете на 14 декември, шампанското, което отворихме след грандиозния митинг на 7-ми юни, убедени, че не просто ще победим, а ще бъде смазваща победа, покрусата след това. стачката срещу Луканов, побоищата на баретите в малките улички около дома му на „Латинка” 15, Града на истината и тоалетната на мавзолея, 39-те, студентите със спални чували пред ВИТИЗ и висящите от покрива на Ректората, победата „с малко но завинаги”, боянските хватки и цялата наивна неадекватност около тях, Беров и Виденов, отчаянието, възхищението пред Белградските протести и мощната лавина, която направихме няколко седмици по-късно, барикадите, черните от запалените гуми лица със светнали очи, побоят…победата,  крахът на илюзиите и илюзията за крах, падането на визите, енергията която се възраждаше отново и отново…  Сещам за поезията на първите дни, за самиздатските песни, които се раздаваха на ксерокс и хората стояха като коледари и пееха тук и там... (СДС за демокрация, гордостта на наш"та нация... и т.н.)

Гордея се с всички тези неща. Благодарен съм, че съм бил свидетел и участник. Ще продължа да подкрепям свободата когато,  където и колкото е нужно.