Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.11.2009 15:18 - Разрушеният дом на промяната
Автор: templar Категория: Политика   
Прочетен: 1605 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 16.11.2009 15:24


"Българската комунистическа номенклатура никога не е представлявала национален елит на страната за разлика от комунистическата върхушка на съседна Румъния или съседна Югославия... Отсъствието на реална обществена алтернатива – макар и като немногобройна организирана дисидентска общност – в десетилетията преди 1989 г. направи необходимо заместването й с представители на други обществени елити – интелектуалци, дейци на изкуството, адвокати и научни работници. Тези елити обаче, освен че имаха частична компетентност да оглавят промяната, бяха налични в София и в няколко по-големи града. Навсякъде другаде организационната структура на демократичната алтернатива трябваше да се попълва с маргинали и случайни хора без признание в обществото...Политиците – демократи масово рецитираха – и още рецитират – неолибералната мантра за “държавата – лош стопанин”, за “минимална държава” и “всичко – на пазара” във време, в което мутрите биеха и рекетираха обикновените хора, а полицията (“държавата”) невъзмутимо чоплеше семки на ъгъла. Абстрактни постулати на пазарния фундаментализъм доведоха до легитимация на разграбването на държавата – “лош стопанин” от хищниците на олигархичната джунгла. Те не създадоха свободен пазар, а криминална мрежа за безкрайно възпроизвеждащ се грабеж над обществото... Така милионите поддръжници на демократичните сили тихо се оттегляха"

Един отличен анализ на Огнян Минчев, който влиза в дълбочината на причините да живеем в глупости. Прочетете го!

Рухването на комунизма откри пространство на свободно обществено творчество за народите от бившия Източен блок. Всяка страна от вече бившата Източна – комунизирана Европа успя в различна степен да се възползва от това ново пространство на свобода. Успехът на обществената трансформация зависеше от много фактори – както исторически, така и актуални, но три от тези фактори са особено значими, когато оценяваме стратегията за промяна, осъществена от различните национални елити в посткомунистическия преход.

 

На първо място, от ключово значение беше съществуването на влиятелна лидерска общност с ценностна и идейна определеност, способна да поведе страната в правилната посока на промяна…

На второ място, успехът на стратегията за промяна бе в зависимост от способността на водещия реформистки елит да наложи своите възгледи като хегемонен проект в обществото и да създаде широка база за консенсус по проблемите на пост-комунистическия преход.

Консервативно-либералното направление в гражданската демократична общност на Чехия начело с Вацлав Клаус успя да се наложи и да осъществи своята визия във вътрешна конкуренция със социал-либералните кръгове около Вацлав Хавел, поради което партията на Клаус – ОДС, на практика управлява страната през по-голямата част от последните две десетилетия, гъвкаво сменяйки институционалните форми на своята политическа хегемония.

Вътрешните разделения сред реформистката коалиция на “Солидарност” в Полша не позволиха формирането на подобен хегемонен проект от средите на демократичната общност, затова по-голямата част от 90-те години преминаха под превеса на динамично реформиращите се бивши комунисти.

Трето, способността на доминиращата лидерска група и нейния политически проект да мобилизират решаващо мнозинство сред гражданите на страната за достатъчно дълги периоди от време е от основно значение за политическата стабилност и за акумулиране на управленски ресурс да се правят тежки и болезнени реформи в икономиката и обществото.

Това условие сякаш бе най-трудно изпълнимо. Години наред в посткомунистическа Европа нямаше правителство, успяло да повтори мандата си. Болезнените пазарни реформи, разширяващата се политическа корупция и криминализираната икономика доведоха до силни популистки вълни в политическия процес на новите демокрациии.

Сериозните дефицити и неуспехи на българския посткомунистически преход се дължат до голяма степен на неспособността на обществените и политически елити у нас да реализират всяка една от тези три стратегически предпоставки за обществена трансформация.

Българският преход започна с претенцията на “комунистите – реформатори” да установят хегемония и контрол върху процеса на обществена промяна.

В България либералното комунистическо крило начело с Луканов – Лилов предприе стратегия за обществена промяна в нейния възможно най ретрограден, антидемократичен вариант. Основният въпрос, на който трябваше да даде отговор тази стратегия бе как да се осъществи прехода от тоталитарен комунизъм към авторитарна олигархия чрез релегитимация на управляващия комунистически елит в система на имитирана демокрация и съхранен контрол върху общественото богатство. Важно е обществената инциатива – стопанска, политическа, гражданска – да остане в рамките на партийния елит, организиран като олигархия начело на държавата и обществото.

Провалът на стратегията Луканов – Лилов се обуславя от два много важни фактора. На първо място, “комунистите-реформатори” подцениха потенциала  на българското общество да произведе демократична алтернатива на статуквото в месеците след преврата от 10 ноември. Въпреки честите критики и дори снизхождение към първите етапи на развитие на българската демократична общност, успехът да се противопостави единна алтернатива на преименуваните комунисти броени месеци след края на режима е постижение, което спести на България една много по-незавидна съдба в сравнение с това, което страната ни представлява днес, 20 години по-късно.

Първото важно условие за успех на стратегията Луканов – Лилов – преутвърждаването на политическата хегемония на вече бившата комунистическа партия – не можа да се осъществи. България навлезе в период на динамична политическа конфронтация между двата полюса – и двата обществени съюза, чиито алтернативи за обществена промяна се обезсилваха в мъртво равновесие в продължение на години.

Вторият фактор за провал на олигархичната посткомунистическа стратегия бе невъзможността на БКП да формира интегриран елит, способен да упражнява политическа хегемония и олигархичен контрол в контекста на новата геополитическа ситуация в Европа. Българската комунистическа номенклатура никога не е представлявала национален елит на страната за разлика от комунистическата върхушка на съседна Румъния или съседна Югославия. Още с формирането си през 1919 г. БКП е партия, обслужваща чужди интереси и чужда политика – тези на болшевишка Москва. След 1944 г. БКП управлява България като колониална администрация на съветската империя, назначавана и контролирана пряко от Кремъл. В този смисъл задачата на крилото Луканов – Лилов е двойна – те не просто трябва да трансформират идеологическия и организационния модел на олигархичен контрол на партията върху обществото в новите условия. По-трудната – оказала се невъзможна задача пред тях е да преобразуват слугинската номенклатура на БКП, втренчена десетилетия в Москва за инструкции и одобрение, в национален политически елит на една държава, внезапно и неочаквано придобила отново своята независимост.

Проблемът далеч не е само идеологически или организационен. Тук става дума за преобразуване на колективния манталитет, на ценностната система на комунистическия елит в руслото на новопоявилата се отговорност за вземане на решения начело на една суверенна национална общност. Тук още става дума за необходимостта да се постигне висока степен на интеграция вътре в този елит около дефинирането и защитата на това, което се нарича национален интерес.

Националният елит е продукт на дълъг исторически процес. Неговата главна отговорност е да си “въобрази” държавата, да я изгради като ценностна и институционална общност, да интегрира населението на страната като гражданска общност около националните цели и ценности, да мобилизира потенциала на нацията и да я пласира в международния живот. Тези отговорности не са за слуги.

Провалът на стратегията за трансформация на комунистическия режим в система на централизиран олигархичен авторитаризъм отключи процесите на разпад в елита на бившата компартия и нейните служби за сигурност.

Отделните институционални равнища и единици се самомобилизираха като мрежи, насочени към оползотворяване в частна – групова полза на ресурсите, с които разполагаха по силата на своите позиции в централизираната йерархия на рухналия режим. Огромни масиви специализирана информация, финансови ресурси по започнати и недовършени сделки и проекти, фондовете на цели икономически сектори, на обществени организации, на изнесени зад граница активи, контролът върху индустриални инфраструктури – всичко това бе или пряко откраднато, или криминално преразпределено, или безжалостно източено в рамките на утвърдилата се през първата половина на 90-те години система “вход – изход”.

Новосъздадени корпоративни субекти никнеха от земята и от “подземието”, слагайки открито ръка на националната икономика без да се нуждаят дори от частична легитимация за произход. Мрежите на осиротелите служби за сигурност и на политическата полиция изградиха репресивната инфраструктура на “борческите групировки” с двояка цел – първо като прикритие на своята реална стопанска и – по-късно – политическа власт, и второ – като мощен механизъм за тероризиране на българското общество, на независимия нововъзникващ дребен и среден бизнес.

Новоизградената криминално-корпоративна инфраструктура се разгърна в многобройни сблъсъци и конфликти между отделните си части като по този начин генерира мощна вълна на беззаконие и хаос. Криминалните групировки воюваха всяка срещу всяка помежду си, оставяйки съвсем реални трупове – жертви на междуособната война по улиците, а в своята съвкупност наложиха колективно и отчасти координирано насилие и беззаконие срещу обществото като цяло.

Дегенериралият до открита криминална инфраструктура бивш комунистически елит организира две десетилетия на людоетско пиршество върху трупа на собствената си държава, унищожавайки шансовете за оцеляване и развитие на целокупното българско общество зад фасадата на “демократичната система” и “пазарната икономика”.

Основната причина за това е недостатъчната зрялост и обществено влияние на нововъзникналата демократична общност, която не успя решително да изземе инициативата от изпадналата в глуха отбрана наследница на бившата БКП.

Тази липса на зрелост породи вътрешната хаотичност и безразборна конфликтност в редиците на новосъздадения СДС през първата половина на 90-те години. Отсъствието на реална обществена алтернатива – макар и като немногобройна организирана дисидентска общност – в десетилетията преди 1989 г. направи необходимо заместването й с представители на други обществени елити – интелектуалци, дейци на изкуството, адвокати и научни работници. Тези елити обаче, освен че имаха частична компетентност да оглавят промяната, бяха налични в София и в няколко по-големи града. Навсякъде другаде организационната структура на демократичната алтернатива трябваше да се попълва с маргинали и случайни хора без признание в обществото, кохорта ексцентрично неадекватни кандидати за политическа слава.

Всичко това сериозно повлия върху формирането и развитието на демократичните сили като идейна и ценностна общност, като стратегическа алтернатива.

Политическата идеология на демократичните сили в България се формираше “в движение”. На първоначалния етап на своето развитие, тя бе доминирана от основните приоритети на съветската “перестройка” – гласност, реформа на социалистическото общество, демократизация. Рамката на “перстройката” се налагаше по две причини: първо, мнозинството участници в първите неформални граждански сдружения бяха интелектуалци – членове на БКП, споделящи леви демократични възгледи и, второ, идеологическата рамка на “перстройката” беше използвана като щит срещу репресивните органи на режима.

Малцината ветерани – антикомунисти, действащи чрез сдружения като това на Илия Минев бяха активно репресирани до самия 10 ноември. Проблемът за координацията на различните опозиционни групи – либерално-комунистически, екологични, антикомунистически сдружения и възстановени стари партии – възникна в първите седмици след смяната на Живков под натиска на бързо еволюиращата обществена ситуация.

Създаването на СДС на 7 декември актуализира дилемата дали обединената опозиция се бори за власт срещу БКП, или просто “помага” на комунистическата партия да реформира себе си и обществото. Изборът на категоричната политическа опозиционна алтернатива бе първата значима победа на младата опозиция, изпратила комунистите – реформисти обратно в тяхната партия и открила пътя на СДС като либерална демократична алтернатива на статуквото.

Многообразната коалиция СДС не можеше да избегне вътрешните идейни и политически конфликти, но основният проблем бе не разнородността на демократичната коалиция, а пределната общност, абстрактност на идейно-политическата й платформа. Идеологията на демократичната реформа и пазарната свобода бе най-обща рамка, чието вътрешно съдържание отсъстваше поради липса на експертиза и политически опит.

Тази липса на опит, например, доведе до съгласие на СДС да преговаря на “кръглата маса” с БКП, вместо с нейното правителство (каквато бе практиката в останала Централна и Източна Европа). Така вместо да приеме властта от комунистическото правителство още преди първите демократични избори, СДС легитимира БКП като политическа сила в новата историческа епоха, в която влизаше България.

Крахът на първото управление на СДС през 1992 г. последва като резултат на стеснената политическа база на обществения съюз за демократична промяна. Под маската на “радикални” и “последователни” демократи в СДС нахлуха тарикати и въжеиграчи, проправящи си пътя към властта със “седесарски шутове”, заплахи да “съдят Съветския съюз” и т.н.

Ограниченият опит, примитивният кариеризъм, милиционерската инфилтрация – всички тези непосредствени причини за неуспеха на демократичната алтернатива избуяха върху нейната липса на опит, прагматизъм и умение да се задържи и увеличи обществената подкрепа за демократична реформа на обществото и държавата. Организационната хаотичност и абстрактната повърхностност на демократичната политическа идеология не позволиха на демократичните сили да вникнат в един от основните императиви на обществената трансформация в България – необходимостта от съчетаване на стратегията за демократизация със стратегия за модернизация на обществото.

Демократичната общност се основаваше върху подкрепата на градската средна класа, набъбнала в последния етап от развитието на комунистическото управление.

Но България си оставаше в мнозинството си едно традиционно общество. За да бъде политически устойчива демократичната промяна, съществени части от традиционните обществени слоеве трябваше да бъдат привлечени към коалицията на демократичните сили. Тези слоеве не се впечатляват от свободата на словото или от индивидуалните шансове на пазара. Те се нуждаят от силна социална програма, защита на традиционните им национални ценности, чувство за стабилност и сигурност в динамично променящия се свят.

Само един политик с талант за социално и културно посредничество може да качи патриархалните обществени групи на бързия влак на модерното демократично преобразувание. Ние не излъчихме политици с подобно разбиране и с подобни таланти. Политиците – демократи масово рецитираха – и още рецитират – неолибералната мантра за “държавата – лош стопанин”, за “минимална държава” и “всичко – на пазара” във време, в което мутрите биеха и рекетираха обикновените хора, а полицията (“държавата”) невъзмутимо чоплеше семки на ъгъла.

Абстрактни постулати на пазарния фундаментализъм доведоха до легитимация на разграбването на държавата – “лош стопанин” от хищниците на олигархичната джунгла. Те не създадоха свободен пазар, а криминална мрежа за безкрайно възпроизвеждащ се грабеж над обществото... Така милионите поддръжници на демократичните сили тихо се оттегляха в две посоки – към емиграция на Запад и към самоизолация и отчаяние у дома.

Към средата на 90-те години мрежите на криминално-корпоративната олигархия бяха проникнали и подчинили държавните институции на своя дневен ред за окончателно разграбване на общественото богатство. Предстоеше крахът на Виденов, успешната реформа на Костов и реваншът на олигархията, която избра оригинален път за завръщане през Мадрид.

Стратегиите за преход на държавата и обществото – както авторитарно-олигархичната, така и демократичната – претърпяха поражение, въпреки че значителни елементи от тях бяха реализирани. Вместо отгоре надолу, олигархичният контрол върху икономиката и държавата бе осъществен по хаотичен и болезнен за обществото начин отдолу нагоре.

Но така или иначе бившият комунистически елит владее лъвския пай от днешното богатство на нацията Демократичната общност не успя да изгради здрави и надеждни демократични институции и прозрачна икономическа среда, но нейните геополитически цели – членството в НАТО и ЕС бяха реализирани и са необратимо достояние на днешна България.

Днес България отново се нуждае от стратегия на промяна. Това, от което най-много се нуждаем днес е да ре-легитимираме обществения, националния интерес, който бе основната жертва на 20 години мъчителен и противоречив преход.

 




Със съкращения от Медиапул.
Пълният текст ТУК



Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: templar
Категория: Политика
Прочетен: 3798434
Постинги: 428
Коментари: 2648
Гласове: 10559
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031