Девин не е нищо особено. Чистичко градче с рекичка и симпатична главна улица, на единия край с църква, а на другия – с джамия Сладникаво. Има две миниатюрни паркчета. Изобщо, мини – градче, всичко е малко, като кукленска къщичка.  Красотата на града е гледката към околните баири. Особено в посока на минералния извор имаме едно назъбено дефиле, в което зъберите с героични борчета на тях се застъпват един зад друг и в утринната мараня всеки е оцветен в различен нюанс на синкавото. Като кичозна триизмерна китайска картичка с пейзаж.

Гледката просто те тегли да надникнеш какво има зад този баир, след това зад другия...

Само че ние имаме относително стройна програма. Децата биват поверени на щастливите баба и дядо, а мама и тате, опиянени от тишината хванаха пътя за Широка лъка.

В Широка лъка завихме по моста за  Гела и Солища и тъкмо се чудехме кое от двете да облагородим по-напред, когато от близката автобусна спирка ни замаха колоритен местен индивид. Попита дали ще го хвърлим до Солища и се качи. Кольо Абрашев. Абрашеви са клон на Пищалови... По пътя ми разказа няколко от родовите легенди, които вече съм чувал, което беше особено полезно, защото ги потвърди от другия край на родословието. Видя че и аз понзанайвам нещо за този край. Когато стигнахме в селото, каза, че иска да ми подари за спомен една тиква да си пека... поне аз така го чух. Заведе ме в мазето на много стара къща, помещение в което очевидно са гледани кози, а сега бяха нахвърляни покривни плочи. Оказа се, че не е тиква, а тикЛа, и не да я пека, а да пека върху нея. Тиклата е по-добра от всяка скара, защото съдържа метална слюда, нагрява се бързо и равнометно и няма нужда от жар. Слагаш я на 2 тухли, палиш отдолу огън и мяташ на нея кеф ти мръвка, кеф ти зеленчук, кеф ти гърне с манджа...

Тиклите са големи и тежички плочи, а бай Кольо е решил да ми даде не каква да е тикла, а най-хубавата – идеално гладка, без пукнатини тикла. Затова дълго се ровим в тъмния, набразден от гъсти паяжини и измазан с дарадонки козарник, преди да попаднем на правилната тикла. Аз я поемам и я изнасям най-после на слънчева светлина. Там обаче моят далечен роднина съзира една малка неравност на повърхността и започва да вика „Не, не, не...не мога да ти дам таква тикла, да се излагаш, ще ти дам хубава тикла...” Аз нарамвам отново камикя и се гмурвам в тъмния козарник, откъдето след още четвърт час пъшкане и ровене на камънак излизам с новата, вече най-хубава тикла. Тя пък има дупчица. Историята се повтяря... Третата тикла има пукнатина. Мамка им и тикли. Да живеят керемидите. Около час след началото на експедицията, все още не сме видели нито един от предвидените обекти, аз съм мръсен и потен и разнасям из селото възголям плосък камък... Този път обаче тиклата наистина е съвършена. Мятам я в багажника. Моят роднина е щастлив. Ще го помня. Спор няма.

Бай Кольо е ходил на Божи гроб, откъдето е донесъл дарове за църквата в Солища. Иска да ни ги покаже. Ние също искаме де видим църквата и се съгласяваме. За целта домакинът се провиква гороломно над селото, за да чуе клисарката, която държи ключовете, че има „делегация от София” , да дойде да отключи. Планината отговаря, че само си мята някаква горна дреха и идва. ... и я отнемА. На мегдана обаче се появи симпатична местна баба, която се заприказва с Кольо и с нас, заведе ни в дворчето на спретнатата си къщичка, точно над църквата и започнахме лежерен разговор за пейзажа. 

Ние с жена ми, свикнали с напрежение, настроени да видим N бр. неща преди децата да са се събудили и да са причинили хуманитарна криза  в Девин стоим на тръни и пристъпяме от крак на крак. И изведнъж се отпускаме и усмихваме до уши. Тези хора са толкова благи и спокойни, не бързат за никъде. Тук времето тече бавно и това е най-хубавото по тези земи. След 40 минути бъбрене пристига клисарката и ни отключва строената през 1892г. църква. В предверието са окачени портрети на строителите на храма, настоятелите и на всички свещеници от изграждането му през 1892г. до 2004г, когато селото остава без постоянен свещеник. Повечето духовници на портретите имат окачен върху расото я кръст за храброст, я медал за участие във войните. Един от тях е роднина на Екзарх Стефан I и носи неговото фамилно име – Шоков.  Вътре църквата е много красива и надминава всичките ни очаквания. Бай Кольо с гордост ни показва кръста и иконата, които е донесъл от Божи Гроб и сега стоят на почетно място на северната стена на храма.

Правим няколко снимки на гледката към околните върхове и особено консусовидния хълм „Турлата”, където  някъде е имало крепост, качваме се на колата и заминаваме за Гела.

Гела е може би най-известното село в Родопите, най-вече заради надсвирването с гайди на илинденския събор и заради няколко пошло-юнашки  предавания на Станислав  Трифонов.  Колкото селото е хубаво, още по-хубав е пътят към него. Пътят се вие високо в планината и от всеки завой се открива „нова, още по-съвършена” гледка отвисоко към Широка лъка (това бялото долу. На живо можеш да различиш и колите пред къщите)
 


или към кривуличещия път за Солища.

Когато минеш през цялото село Гела, накрая стигаш до едно място, където пътят става пътечка. Оттам има гледка към Гращица, която е далеч на отсрещния баир. Камерата и апарата едновременно остават без батерии, така че просто си зяпам с бинокъла.

Първото нещо, което се вижда, когато изкачиш шосето за Гела е църквата „Св. Троица” кацнала високо над шосето. До нея се стига по пътечки между къщи и кошари. Как обаче се качва ковчег с покойник за опело, за мен си остава загадка. 

Под църквата хващам разклонението за Илинденя. Пътят е много лош, но не колкото улица в кв. Манастирски ливади в София. С много стискане на зъби и кандилкане стигаме до платото с параклиса Св. Илия.  Тук са елите, по които са закачали торбите си старите кехаи, а около тях са сядали целите им родове. По-младите в йерархията са пристигали 4-6 часа предварително, за да завъртят агнето. Тук са се напасвали гайдарите. Всъщност синхронното свирене на гайда на повече хора е много трудна работа. В прочутите 100-каба гайди водещите са няколко. Останалите са исо.  Сега, когато е съвсем празно си представям как е било някога, във времето, когато всички са ходели  не е имало коли, нито бейзболни шапки и анцузи. Цялата ливада е покрита с лилавите цветове на  кърпикожуха.

Гледка, гледка, снимки, малко смешки за сметка на жена ми, съжаление че не сме си взели храна за пикник и потегляме обратно. Спираме при „църквата в нищото” – здрава, строена в началото на XX век и много живописна. Всеки градски навляк я снима да се прави на cool... Е, и ние значи като всички...



Продължаваме.

Край църквата Св. Троица има курбан. Старците пушат около врящия казан, пият бира и лимонада и си приказват за Балканската война. Кой какво чул от уйко си или дядо си... Обикаляме известно време като кучета пред месарница, но консумацията е още далеч, разговорът е при връх Китка, така че слизаме обратно на пътя и ядем смилянски боб на теферич в двора на х-л ресторат & spa (то без тая пошла безмислица може ли) Гела.

Следваща спирка – Широка лъка. Голяма разходка из селото, отново по кривия мост, църквата е затворена точно днес, но пък на площада има овче кисело мляко със сладко от боровинки. Тежко чудо е овчето мляко.

Тръгваме си обратно за Девин. Аз все още съм пълен с енергия и се опитвам разсеяно да завия към Тешел, за още час-два разходка. Госпожата обаче повишава глас и пречупва крилете на мечтите. Връщаме се в  Девин...

Следващият ден е посветен на мрачните ждрела и пещерното дело След  Тешел навлизаме в Триградското ждрело. Правим това, което всички правят, колчем минат оттук – спираме на няколкото възможни места да повъздишаме, да пикаем и да правим снимки. Чудя се как пътуват оттук през зимата...

Разглеждаме пещерата Дяволското гърло, катерим стълбите до горния и край, купуваме си мед с мента  и продължаваме към Триград. Звучи като град, но всъщност е забито село, а името му идва от „три градежа” – знак, че някога не е имало четири къщи на кръст. След селото пътят продължава през приказни пейзажи с полянки, рекичка, римски мост, върхове, абе всичката кич от швейцарските календари. Писва ни от хубост. Обръщаме насред пътя и се връщаме. Отново ждрелото, отново ау-уу.  Връщаме се при Тешел и свиваме по съседното ждрело – Буйновското. Ако триградското е по-известно, то това е много по-страшно, или поне на мен така ми се стори. Завойчета, теснотия, от едната страна пропаст, от другата – скала. Тук там леки оширения, в които уплашените шофьори са се разминат, ако са неложи. За щастие не се налага. След 647-мия зъл завой пристигаме до Ягодинската пещера. Пред нея също има римски мост,

а някакви тарикати са опънали стоманено въже и возят с алпинистка седалка народа срещу 2 лв. на калпак. Казват му „асансьора на Тарзан”.

Разлеждаме пещерата дълго и студено. Наистина голяма и интересна пещера – всичко е като направено от разтопен сладолед. Сталактити, сталактони, сталагмити и прочие. Потръпвам при мисълта, че пак ще се връщаме през зловещо-изящната теснотия, ама друг път няма. Оказва се, че съм претръпнал, защото излизам от ждрелото неусетно и някак по-бързо от преди.

На следващия ден посоката е  Доспат. Около 40 км. красив път със завои, гледки и разклончета за това или онова забито селце. Иглолистни горички, чешми, джамии. Тук –там плакат на Доган от някои предишни избори. Тук –там нов параклис на някое баирче.

Най-красиви са последните 10-тина километра преди Доспат. Хълмисти полета с нивички с размер на носна кърпа, а из тях миниатюрни каручки с миниатюрни магаренца и жени с шарени дрехи, наведени над лехите. До разклона за Змеица има много хубав римски мост.

Град Доспат не ме вдъхновява с нищо, но язовирът си го бива. Скалите и хълмовете, които се издигат високо над водата и криволичат около заливчетата изглеждат като наслагвани пластове от образа. Най-хубавото е, че можеш да се качиш високо и от там да гледаш целия язовир. Имам си един таен ресторант с тераса  до който се стига по невзрачни улички покрай училището, но гледката от терасата спира дъха. Всъщност освен моста при Змеица, тази гледка е втората ни цел за деня. Дробчета по селски, пилешки сърца и пържени картофи (Със или без сирене? Със!) са гарнитурата към гледката и много закъснял обяд.

Последният родопски ден е предвиден за Гращица. Всъщност местните и казват Гращана, а Гращица е „официално” име за географските карти.  Обаче синът ми е решил друго. След три седмици примерно поведение, летният вирус решава да ни споходи в последния ден. Затова оставаме в Девин. Гращана – дугудина.

Мен немож ме върза съвсем така да стоя кротък, затова когато малкия заспива следобед, аз хуквам по улиците към края на града. Много е горещо, вода тече и се стича, ама аз си маам по нанагорнището. След последните къщи пътеката навлиза в  гора. От двете страни на пътя има презрели дрянови храсти. Много дренка дава фира.

20-тина минути ход и излизам на параклиса „Св. Дух”.

Цялата зона между града и параклиса някога е била градски парк, който обаче е занемарен и обрасъл и сега само остатъците от метални крака на пейки напомнят за градска среда. От ливадата пред параклиса като на длан се вижда целия Девин, като на макет за детско влакче.


По преки и стръмни пътеки  се изкачвам два баира по-нагоре за да видя какво има. Попадам на равно плато, което наподобява пясъчните дюни нс Слънчев бряг. Песъклива почва, остри треви, а по тях – охлювчета, от онези белите, които знаем от морето.

Панорамната гледка е точно такава, каквато трябва - виждаш всички хубавини във всички посоки - скални зъбери, гористи хълмове, дефилето на реката. Параклисът Св. Георги, който от града се вижда високо на една скала, сега се беллее в далечината, някъде под мен.



Седя си съвсем самичък на дюната и се радвам на пейзажите. Ту през бинокъла, ту с ... интелигентните си сини очи (просто око ще викаш на баща си).

Слизам обратно в града по различна пътека и се спускам откъм джамията. Улиците, разположени успоредно една на друга по склона са свързани с тесни стълбички между къщите. По такива shortcut-и между купчини дърва за оглед, мърляв и уморен но щастлив слизам до главната. Там случайно ме засича жена ми и ми се радва с думите "Глей го тва как грее!"

Прибираме се бавничко по главната. На един много централен блок снимам...


... Денят е 9 септември. Тук живеят роднините на Катя Ванчева. Катя Ванчева е местната партизанка, ятачка и т.н. от отряд "Антон Иванов". Както можете да се досетите, Катя Ванчева е име на улица, училище, детска градина, паметник-бюст с огромен бюст пред автогарата, фолклорния ансамбъл... в Девин няма трамвайно депо, но ако имаше, то щеше да се казва  Катя Ванчева. Честит празник другари! На 6 септември видях само един трикольор, но на 9-ти... Бор-чвор. Всъщност и музейната сбирка в читалището е почти непроменена откакто е подредена през 1984 и яко набляга на антифашистката борба... направо те връща в детството. Не знам какъв фашизъм е имало по тези диви пущинаци, но антифашизмът явно е бил на световно ниво.

На другия ден след красиво и приятно пътуване по новия път Девин - Цанков камък (ашколсун) - Михалково поехме към дома.
Спираме на другото банално-любимо място - Чилингира с гледка към язовир Въча. Какво толкова ви кефят тези плуващи къщички?

 
Славните пътешественици спят в столчетата си на задната седалка, по радиото свири Waiting in the wings на BBM (jack Bruce, ginger Baker & garry Moore), залязващото слънце оранжево заслепява през полароидите, жена ми до мен бели ябълка и ми подава в устата...

Някъде отпред под нас се вижда сивата ядрена гъба на столицата на 27-мата страна от ЕС. Мъдростта - град с име на храм. Мястото, което наричаме "у дома"...



P.S. Добре, не свиреха BBM, но докато пишех ми се слушаше точно това.