Не знам дали постпътешествения синдром е описан от науката, но след като лобистката реформата на нафукания образователен министър се срина с гръм и трясък под шутовете на Конституционния съд, а пък и нереформираната нАука и тя не е стока явно трябва да вземем нещата в свои ръце.

И така, прибрал си се от дълго пътешествие. При сутрешния душ кожата ти се свлича на парцали, ромският ти тен стои парвенюшки неестествено сред бледоликите колеги (изглеждаш като боядисана с унгарска еко-кал златка). Сутрин с раздразнение мачкаш часовника в черни зори и вместо английска закуска или закуска на тревата, хукваш гладен към офиса. Академичната общност от близък до София университетски град пърпори на слалом със старите голфове (учЕните са бедни и карат скапани коли) и предизвиква в съненото ти съзнание агресивен блян по облите  бели бутове на все още представителните им майки (ромите и българо-ромите раждат непосредствено след полово съзряване. И правилно, ако зачакат умственото такова, отдавна да са изчезнали).
Докато чакаш на светофара нервният  поглед се спира на червена формичка  за пясък – слонче, три шишарки, черупка от рапан и водолазния ти нож, който е паднал между седалките. Артефакти от миналите дни, изостанали в колата. Когато на края на ужасния ден най-после положиш морна глава на възглавката и решиш да забравиш,  отваряш книгата и  върху добре развития ти гръден кош и изваяните коремни плочки се посипва златист морски пясък... Не не може да е толкова гаден животът и добрите времена да се свършили... Няма да им се дадетш. Ще се бориш до край. Ще намериш начин. Ето, ако стиснеш зъби, само още 4 дни ... И тогава ще отидеш поне до вулкана Попокатепетъл и ще им покажеш на тия мазохистични зомбита със стъклени погледи и безмислени папки, че можеш временно да вържеш пътешественика в офис,  да експлоатираш труда и да смучеш потта му чрез финансова принуда, но не и да победиш волния му дух на Easy Rider. Ето тази амалгама от чувства се нарича Постпътешествен синдром.

Идва събота. По време на английската закуска, през уханния дим от печени наденички и парата над кубинската кафеварка, мазваш маргарин на препечената филийка, отпиваш шумно първата глътка кафе, повишаваш авторитетно глас за да привлечеш вниманието на славните пътешественици и делово им свеждаш няколкото възможни дестинации на днешния ден-отмъщение.  Мальовица и Рилският манастир отпадат (времето е колебливо), Габрово остава за по-добри времена (изисква преспиване),  вулканът Попокатепетъл е замразен като проект, защото не си сигурен дали съществува.  По методът на изключването последен остава Етрополският манастир.

За зоната Етрополе-Правец знам твърде малко. Свързвам я с другаря Тодор Живков, откъдето си мисля за тъпи и прости хора, комунисти, паметник на дебилния сатрап (сатир), бате Бойко и Гоце от двете му страни... Някога на път за Плевен винаги спирахме на шатрата на Правец, купувахме си сладолед – сандвич (между две вафлени плочки) и плюехме малки парченца в езерото, за да гледаме как рибките се боричкат за тях.  Виждал съм Етрополския манастир на снимки от 1933, когато баба ми е била там в „ученическата колония” на III Софийска девическа гимназия. В тези противоречиви чувства везната накланя картата, от която се вижда, че до там се стига по магистралата, с много късо отклонение след Правец, което прави пътуването кратко и приятно, особено подходящо ако тръгваш от София чак по пладне.

Дълго и досадно излизаме от София, но след караулката на Казичане слънцето грейва и пътят (дао, до) се разстила пред теб като сив килим, който светът на пътешествениците е търкулнал за да посрещне тържествено своя блуден син.

Приятно, кратко  и весело пътуване по магистралата до Правец, по време на което разучаваме песента „ах тез панталонки колко много знаачат”. Около шатрата на езерото в Правец днес се намира голф-комплексът на Златев. Прави добро впечатление – чисто, лъскаво, просторно. Паркингите са пълни с коли. Отминаваме го, минаваме покрай „Правешки ханове”, което също изглежда прилично и без да влизаме в града на tatto di tutti carvulli  се отклоняваме към Етрополе. Още след Правец пейзажът става старопланински, пътят се вие между хълмчета, а зад тях се зеленее и чернее планината. Голям разклон с табела за правешкия манастир Св. Теодор Тирон  поставя и този обект в точка „разни” на дневния ред.  Красотата на пейзажа е превърнала пътуването в пътешествие и душата ми тържествува. От обиколния път на Етрополе се виждат панелки. Вярно, нисички, 3 – 5 етажни, но въпреки това стоят като... изходил се е правешкия гений в този прекрасен ambiance. Минаваме покрай конна база, няколко вилни зони и след поредния завой с табелка за манастира юрваме по стръмен път нагоре. Пътят е идеално гладък, но е тесен. Минава през още няколко вилни квартала и навлиза в разкошна гора. Вием се в зеленикавия мрак още 2 – 3 километра, обясняваме на децата, че това е гората от книжката за Горското училище, в което „Ежко, мъдър горски жител, назначен е за учител”  и изведнъж изскачаме  пред масивната порта на манастира.



 

Етрополският манастир „Св. Троица - Варовитец” има голям двор, покрит с окосена и  поддържана зелена  трева. До масивната 4-куполна църква, строена 1859г. има няколко детски катерушки, люлки и пързалка. Жълта. Не знам защо е важно, но е важно.  Слънцето безмилостно жули, децата обаче нямат никакво намерение да спрат да се катерят по жълтата пързалка. Дори обещанието да им покажа малки прасенца се посреща от дъщеря ми с безраличие а от сина ми – с насмешка, граничеща с неуважение. Зарязвам ги с мама и отивам да разгледам интересния каменен свод на храма, който изглжда като ориенталски елемент.
 

В манастира е отседнала група свещеници със семействата си, които правят впечатление с интелигентни физиономии и достолепна осанка. Напомнят ми на дядо и на починалите наскоро отци Грозев и Станой Андонов. Църковното магазинче е на самообслужване.  Една от манастирските килии на първия етаж е музей на революционната дейност на манастирското братство. Игуменът йеромонах Хрисанд е бил деен член на революционния комитет и в специалното скривалище изкопано под одъра е крил Левски и куриерите на БРЦК. Музейчето прави добро впечатление – непретенциозно, чистичко, автентично, без традиционните за подобни места помпозни лозунги със стиропорени букви.



 

Връщам се при моите хора и отново подканвам да оставят за малко нагрятата от слънцето жълта пързалка.
- Гйуупавата пъйзайка – поправя ме настойчиво моят собствен наследник, откъдето разбирам, че майка му е започнала да изтрещява от слънцето и трябва да се намеся. Демокрацията бива брутално погазена и двамата членове на хунтата с бърз ход понасяме по едно крещящо дете към задната порта на светата обител.

Малките прасенца, въргаящи се в калта не успяват да потушат справедливи гняв на гражданското общество, но рибките в поточето, водещо към няколко бетонни рибарника дават резултат.  Спокойствието на планината е възстановено и Ловчанска епархия може отново да заживее пълноценен духовен живот.

Навлизаме  в гората и само на 30-тина метра ни цапардосва невероятна гледка. От висока 4-6 метра скала падат струи и капки на  широк водопад. От пръските околните скали са вечно влажни и са покрити със зелен мъх. И всичкото това под купола на огромни  дървета с високо разположени корони. Няколко десетки такива гледки, които ни е писано да видим осмислят цял живот!

Мотаем се още малко из манастира и поемаме обратно към Етрополе.

Панелките, споменати в началото пораждат скептицизъм, който се засилва от гледката на многолюдна и шумна ромска сватба. За някой културолог от НБУ нещото  може да е манна небесна, но аз се сещам за христоматийна финална сцена с хеликоптерите от известен американски филм, озвучен с Вагнер.

Зад тази външна обвивка на Етрополе ни очаква много приятна изненада. Градчето е чисто, спретнато, с широка пешеходна гладна, оградена от подчертано градски къщи от началото на миналия век.


Е, блок тип „китайска стена” не е спестен, но пред него има чудесен стар паметник на загиналите във войните.

Минаваме покрай десетина кафенета, но само един ресторант – непретенциозен, с пластмасови маси с покривки „Пепси” пред ъглова стара къща. Затова пък има богато меню, в този ден предлагат телешко варено, изпипано както за постоянните посетители на изискан будапещенски ресторант с оркестър от 30 невръстни цигулари. Буца крехко сварени месо, цял белен картоф и цялаотлично обелена глава лук, меки като мозък плуват в чиния бульон.

Любопитни са сградите на първото местно училище,
историческия музей, съдебната палата, .








а на края на главната се намира стара часовникова кула от 1710г

На тръгваме почти случайно минаваме покрай църквата Св. Архангел Михаил е строена вероятно през 30-те години на XIX век. Има широко,  изнесено и оградено с колони преддверие. Когато влизам в двора тъкмо бие камбаната за вечерня. Зарадвах се, че ще мога да разгледам храма, но на входа се сблъсквам със свещеника, който с бързи стъпки се кани да излиза. Успявам само за миг да зърна хубавата вътрешност на църквата. После научавам, че в града има 4 църкви, разположени във формата на кръст около центъра и той ги обслужва всичките. В двора на храма има десетина стари надгробни паметници, които впечатляват със своята типично градска пишност. От порцелановите портрети гледат богати търговци, индустриалци, общински упарвници и чорбаджии от по-миналия век. Вече си обяснявам хубавите къщи в центъра.

На връщане се отбиваме по отклонението за правешния манастир Св. Тодор Тирон. Не знам дали бай Тошо е приемал Св. Теодор за свой закрилник, но си спомням някогашния майтап за „Св. Тодор Правешки и 8 милиона мъченици”.  Пътят до манастира е отличен. Самия манастир не е нищо особено. Представлява голяма порта, след която пътя продължава да се вие по хълм,  а на върха има доста странна църква и една къща тип „възрожденска”, в която живее духовникът.
 

Има голяма ливада по склона, лехи с цветя, а гледката, която се открива към Средна гора е прелестна. С две думи: малко, но отлично поддържано, с чудесен въздух и пейзаж.
Едно изящно русо момиченце с ангелски къдрава коса любезно пожелава да играе с щерка ми. Тя се скрива зад крака ми и започва да реве. Когато я гушкам, успокоявам и питам защо не иска да си играе с детето, тя отговаря
- Йошаво е! (рошаво).

В странната църква, строена през 1866 са вградени плочи с релефни иконографски изображения от предишните храмове, унищожавани от турците. Явно в Правец има някакъв самодеен кръжок по гоблени, защото много от иконите са рамкирани гоблени. Кичозно, но изключително мило. Свещеникът е приготвил храма за сватба. Изнасяме се, преди да са дошли сватбарите и да са развалили идилията.

Докато пътуваме по обратния път получаваме дружеска покана за гостуване у другата половина от консервативната общност в Бистрица. Приемаме. Децата ще спят у родителите ми. Никой не е длъжен да гледа на бабите внуците.