Демокрацията е неразривно свързана с вестниците ни. „Нашите” вестници са лепилото, което ни държи заедно, превръща отделните хора и цели съпритежателски домове в политическа общност, а общността в съзаклятие с кауза.

Нашите вестници най-често са слаби. Не ги четем. Или ги четем и ругаем. Но тяхната функция не е да ни информират, а да ни сплотяват като общност. Това е много важно, защото дори общността на тюхкащите се над слаб вестник е за предпочитане пред липсата на общност.

Политиците ни по правило се отнасят високомерно към „нашите вестници”. Донякъде е разбираемо. Когато си задминат от  партии на полуидиоти, не ти остава към кого да си високомерен, освен към собствените ти хора. Тогава поглеждаш от високо към плебса, който чете глупавия вестник (или пък дори не го чете)  и се вълнува от него и си казваш „Аз съм на високо ниво, от големата политика съм  и стоя над вестникарското политиканство”. Обикновено във високомерието си към слабия вестник и неговите наивни читатели пропускаш момента, в който вестникът спира да излиза. Тогава наивните читатели престават да трептят на една честота, престават да спорят по опашки и тролеи за твоето високо ниво, в следствие на което изборният ти резултат се срива с 90% надолу и преставаш да си на онова високо ниво, на което си бил докато го е имало слабия вестник.

Това е историята на българската десница накратко. Откакто я има, тя винаги се е въртяла около някой слаб вестник. Когато слабият вестник е спирал, десницата е умирала и се е възраждала отново когато се появи нов (слаб) вестник.

Помните ли първите броеве на „Свободен народ” и „Демокрация”?  Опашките от черна нощ в очакване,  физическите сблъсъци пред будките, връзкарското уреждане, престижа да го четеш първи, залепените броеве по витрините на клубовете и възрастните хора сменящи три чифта очила докато се кьорават по текста.

Тогава бяхме огромна общност, която се съобщаваше чрез  вестника и летеше в синхрон като птиче ято.  С годините общността се поспихна, а вестникът затъпя. В последните си години Демокрация беше уникално тъп вестник – всички си го купувахме (ако не бяхме абонирани), прелиствахме да видим дали има интервю с Костов или статия от Иво Беров и ако няма, направо го слагахме на купчината хартия  за домашна употреба. Но дори и тогава вестникът имаше изключително важна, направо сакрална функция. Той ни превръщаше в съзаклятие (нещо като „Орденът на нечетивния вестник”)  Това го разбрах, когато вестникът спря да излиза.  Преди това не си давах сметка за важността му. Не си даваха сметка и политиците. Затова позволиха вестникът да спре. И платиха непосилна цена. Общността се срина и се пръсна като мравки. Останаха само кибиците, които дремят по клубовете заради евтиното кафе и бира (които преди това вървяха и с вестник).  А тези кибици са малцина. Не толкова малко, че да може да се оправи държавата, но не достатъчно много, че да държат десницата на повърхността.

През 2001-2002 г. десницата беше загубила изборите, беше се сринала, беше втора политическа сила с 18% доверие. Но все още беше партия с вестник – т.е. дефинирана общност от хора с обща информация и навици. Можеше да ги познаеш по боклука. Нашият беше увит в „Демокрация”  и това ни караше да се чувстваме заедно, дори когато се срещнем по чехли и анцуг пред кофите.

Когато „скапаният вестник” фалира и спря, цялата машина на идентичност и заедност (какво намерихме срещу тази смислена дума), цялата машина на идентичност и заедност се разпадна. Нашите политически хора започнаха трескаво да бродят, неудовлетворени и търсещи като стари моми. Навиците им, традицията им я нямаше. И скоро те престанаха да бродят и а търсят. Дори и старите моми. Десницата вече се беше превърнала в малка маргинална партия, толкова губеща и лузърска, че даже вестник си нямаше. Политиката се затвори до тесния кръг на шепа членове, посещаващи безумните събрания по клубовете, където се избивахме брутално помежду си, с което самозадоволявахме  нагоните си, създавайки илюзия за политика.  Сринахме се.

Тогава през 2003г. някакъв странен човек с хипарска коса и черна превръзка на главата взе че отдели няколко хилядарки от средния си бизнес и направи вестник СЕДЕМ. Направи го от нищото. Около вестника със страшна сила и скорост започнаха да се събират хора, те се организираха в политическа общност, която прерасна в съзаклятие. Старите рефлекси на старите политически хора бяха задействани от новия вестник.  Помня как съм обикалял с колата по кръстовищата във вторник вечер, за да намеря вестникар, който има СЕДЕМ, защото не мога да изтрая до сутринта. Свободната трибуна на вестника надви отровната атмосфера в клубовете и създаде огромна енергия – истински политически ядрен синтез, който роди партия ДСБ.

ДСБ не се създаде от „гражданското общество”, нито от политиците, които се отделиха от СДС, най-малко от Иван Костов, който „мълчеше”. ДСБ се създаде от вестник СЕДЕМ и енергията, която той 1)събуди и 2)канализира у голяма група нормални хора. Нашите депутати просто последваха тази енергия. Нашият лидер биде убеден от тази енергия и се върна към политиката. Казвам това не с укор към политиците, напротив, като пример, как енергията на хората вдъхва смелост и води след себе си политически действия.

Разбира се с годините и партията и вестникът се поспихнаха.  Вестникът мина през различни етапи, беше и силен и слаб и графично безумен и шизофреничен и посредствен и гениален. Но той изпълни своята мисия – организира хората в общност, общност с навици и общи теми за разговор, общност, която се разпознава дори когато изхвърля боклука, ако щете общност обединена в това да хули слабия си вестник – слаб, ама нашият вестник. А щом е нашият, значи има нещо като Ние,  сиреч  до някое добро същество е застанало поне още едно, в следствие на което престава да те е страх и от страха те е срам...

Е, вече нямаме вестник. От днес  не можем да разпознаем свой от чужд пред кофите по мазния вестник, в който са увити динените кори и семките от пъпеш. Вече има само Шоуто на Канала, Шоуто на Слави, Шоуто на Иван и Андрей... безкрайното шоу на простаците от средния изток и средния запад, които произвеждат клонинги на Бойко Борисов, Меглена Кунева и най-вече на Първанов, който е като кръстоска между двамата.

От днес, който иска да е демократ, да бъде така добър да се запише в Партията и да ходи на партийни събрания в местния (някогашен ОФ) клуб. Така веднъж месечно за час ще се среща със своите хора (като свиждане в затвор) и ще се информира какво се случва в политиката.

Самият аз не купувам и не чета вестници, защото се информирам 100% по интернет. Така правят всички работещи хора със средно и по-високо образование в целия свят.  Вестниците са за пенсионерите. Средната възраст на избирателите на ДСБ е 63 години.  Младите хора, които подкрепят „политиците от ново поколение” изобщо няма да научат, че СЕДЕМ е спрял да излиза, защото изобщо не са научили, че СЕДЕМ го има.  Само че сърцето на нашата общност не са младите хора от Фейсбук, а са онези традиционни, старомодни, изостанали в миналия век чичковци и лелички, които в сряда прибягват до будката за вестници и се връщат със СЕДЕМ, четат със сутрешното си кафе и се ядосват „как могат да се пишат такива глупости”.  Напълно съм убеден, че ако тези чичковци и лелки не трептят с една и съща честота, десницата е напълно обречена, и политиците от старото и новото поколение нямат кого да водят, защото няма кой да ги следва.  Българската десница е политически труп в деня, в който спре вестника и. Буквално. Ако например вестникът трябва да излезе в сряда, но не излезе, в  четвъртък десницата ще започне да понамирисва, а в събота ще смърди.  След няколко месеца ще започне да се разпада и плътта (чичовците и лелките) да се отделят от костите (големците от „голямата политика”). Накрая остава спомен и порцеланови портретчета.

Звучи песимистично? Веднъж се случи, когато спря „Демокрация”.  Кое ви кара да мислите, че този път ще е различно?

Има и по-лошо от това оставайки без вестник да се разпаднем и да изчезнем. Това по-лошо е да останат някакви истерични хора, които на всяко събрание да взимат думата и да обясняват, че трябва вестник. Тази досада ще изгони всеки случайно останал нормален и смислен човек. И ако ДСБ често е критикувано, че се е превърнало в нещо като СДС-2, то сега  ще станем ДСБ-2. А това, ако трансформираме уравнението си е отвсякъде СДС-3. Което пък напомня отчайващо на Ера-3.

Такива тягостни  разсъждения, които започват с Демокрацията развиват се низходящо и завършват с Ера-3 нашият вековно мъдър народ има обичай да овенчава с неперсонализирана  псувня на майка в среден род единствено число. Няма да я изписвам, за да не решите че съм простак, но като на близки хора ще ви призная, че си я помислих. Няколко пъти.

И понеже както току-що казах, този филм съм го гледал няколко пъти, ще ви кажа какво ще стане. Ще се бръмчи 4 - 10 дни за „гражданска инициатива за спасяване на вестника”. Най-верни и чувствителни читатели ще направят инициативен комитет и ще съберат 480 лв. Тези пари разбира се не стигат за нищо, освен за напиване за „Бог да прости”.  Ще се заговори вестникът да продължи като електронно издание. И няма да стане, понеже няма пари и на никой не му се занимава истински. А пък и хората ще са се напили с 480-те лв.

Сега виждам либертарианчета, които обясняват, че като десни хора трябва да уважаваме пазара и ако един продукт не е пазарен и пазарът го осъди на смърт, той не трябва да е жив. Убеден съм, че вестниците са минало и че всеки от тях, в това число СЕДЕМ е осъден на смърт от пазара.

ДСБ също е непазарна партия и сред масовото търсене на политически юго-фолк е логично да я няма. Това обаче не означава, че не трябва да се мъчим да плуваме срещу течението.

Всички вестници в България работят на финансова загуба, но се намират хора, който плащат за тази загуба заради възможността  да насаждат чрез тях  послания в обществото. Техните послания. В застарялото общество от хора на миналия век, които четат вестници. Не блогове.

Консерваторът не може без своя вестник. Независимо дали е вестник в който пишеш, който четеш, който не четеш, или който не си купуваш, той си е твоят вестник.