След като се реших да премина от дефанзивна мрънкаща политическа позиция в обходни маневри за атака и да се пусна в националната кампания за Евроизборите, само за няколко дни се случи едно нагетяване на стрес - човек, който от години не е практикувал нещо и изведнъж му се наложи да го демонстрира пред други хора може да ме разбере. Стартът беше катастрофа . А стартът беше едноминутния клип - без обмислена подготовка и без ясна стратегия... всъщност си говорехме, че цялата кампания се състоеше от титаничен опит да се надмогне лошото първо впечатление от клиповете. След това няколко опознавателни събрания из по-големите софийски организации...дърво, глътнало бастун, но с възходяща тенденция. Всъщност голямото удовлетворение беше да видя, че с всяко следващо събрание ставам все по-уверен и спокоен и стоя по-добре.

Говоренето пред хора не е лесно нещо. Психолози определят страха от публична проява като интензивност близко до страха от смъртта. Не мисля, че е чак така, но си е шок. Като знам колко често гледайки някой да се запъва на екрана с лекота го определям като "глупак"... :) Добрата новина е, че с практика и желание и това се учи. Леко неестествено е да повтаряш едно и също на 6 различни места, но в края на краищата ако посланието ти е едно,  а хората са пространствено разделени е нормално. Въпреки това ти е леко тегаво и изкуствено. Сещам се за един политик, който преди години обикаляше и повтаряше реч, в която се срещаше изречението "Избори не се печелят със сърце, бих казал на заяк"... Леко като него се чувствах и аз, когато произнасям своите послания все едно че току-що са ми хрумнали... :)

Пътуването с the blue bus беше приятно и забавно, кандидатите са интелигентни хора и приятни събеседници, а и конкурентните чувства не бяха толкова интензивни, че да замъглят добрите взаимоотношения. Английската закуска в хотела и ранната разходка в морската градина във Варна внесе допълнителна радост.

Това е първа национална обиколка, в която участвам. Не знаех какво да очаквам от хората в страната и трябваше да се пренастройвам в движение.  Знам, че съм относително разпознаваем в София, но в страната познавам отделни хора тук и там.

Бях убеден, че ако хората ме разпознават, това ще се дължи на статиите във в. Седем. Залагах на това.

Оказа се, че много малко хора правят връзка със статиите във вестника (освен може би с "Костовизма"). Приятната изненада бе високата разпознавеаемост на блога. Почти на всяко събрание се намираше малко ядро хора, които ме намираха за да  кажат, че четат блога  редовно и са разочаровани, че от известно време не пиша в него. Стана ми много много приятно. Добрите думи на тези приятели осмислиха вложеното тук време. Така че има файда от блогуването...