Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.06.2021 23:26 - Стожерите на неверието – Ницше
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 332 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Автор: Питър Крафт

Ницше нарекъл себе си „Ан­тихристът" и написал книга под това заглавие. Обосновал атеизма си по следния начин: „Аз няма да аргументирам несъществуването на всички богове. Ако има богове, как бих могъл да понеса аз да не бъда бог? Сле­дователно няма богове". Презирал както разума, така и вярата, като често си проти­воречал умишлено. Казвал, че „презрението е далеч по-благо­родно от силогизма" и призова­вал към страст, към реторика, дори към съзнателна омраза, а не към разум.

image

Считал любовта за „най-голямата опасност”, а морала за най-голямата слабост на човешкия род. Починал, душевно болен, в приют, където, страдащ от сифилис, подписвал последните си писма с името „Разпнатият”. Бил почитан от нацистите като техен официален философ.

Въпреки това все още е въз­приеман като задълбочен и мъ­дър от много от най-великите умове на нашето столетие. Как е възможно това?

Има три начина да бъде мис­лен Ницше. Най-разпространена е теорията за „благородния Ницше", според която той е не­що като агне във вълча кожа и следователно неговите нападки не бива да се схващат буквално. Той всъщност е съюзник на за­падните институции и ценнос­ти, а не враг. Въпреки че ги от­рича.

Тези учени напомнят някои богослови, които тълкуват сло­вата на Иисус: „никой не може да дохожда при Отца освен чрез Мене", сякаш те означават, че „всички религии са еднакви" или че „този, който се омъжи за разведена жена, извършва пре­любодеяние", означават: „нека вашите разводи бъдат разумни и творчески".

Втората теория е за „ужас­ния" Ницше. Последователите й поне отдават заслуженото на Ницше, като го приемат сериоз­но. Можем да ги открием в ня­коя бележка под черта в стар католически учебник по съвре­менна философия, в който се споменава само, че Ницше е съществувал, че е бил атеист и че е починал душевно болен – съд­ба, която може да сполети все­ки задълбочил се в неговите книги твърде дълго.

На трето място е схващане­то за Ницше като за напълно вълк, а не овца, но като за мно­го важен мислител, защото по­казва на модерната западна ци­вилизация нейното собствено тъмно сърце и нейното бъдеще. Впрочем лесно е да направиш ня­кого изкупителна жертва, да го оприличиш на „черна овца", ка­то например Ницше и Хитлер, но дали няма „Хитлер в самите нас" (да цитирам думите на Макс Пикард)? Не пусна ли Ниц­ше духа от бутилката? Демо­ничният дух, който беше скрит в приветстваната бутилка на секуларния хуманизъм.

„Бог е мъртъв", Той се превръ­ща в човек, морал, любов, свобо­да, надежда, демокрация, душа­та, първичното, разумното. Никой не е показал това по-жи­во от Ницше. Може би той е отговорен (непреднамерено) за много обърнати към вярата.

Основните теми, вълнуващи Ницше, се съдържат в заглавия­та на най-значимите му книги. Всяка една от тях по различен начин е атака срещу вярата. Яд­рото на философията на Ницше е едно и също: Той е съсредоточен върху личността на Христос, по­добно на Августин, само че е със­редоточен над Него като враг.

Първата книга на Ницше, „Раждането на трагедията от духа на музиката", преобърнала схващането за древните гърци като за „мили и добри", разумни и справедливи. Ницше считал трагичните поети за най-вели­ките гърци, а философите, наче­вайки със Сократ, за по-незначими, безцветни, безстрастни. Целият западен свят последвал Сократ, неговия рационализъм и морализъм, и отхвърлил друга­та, тъмната страна на човека, неговата трагична страна.

Ницше се въодушевявал от трагедията, хаоса, беззаконие­то, ирационалността, символи­зирани от бог Дионис, бога на плодородието и пиянските ор­гии. Той считал, че Сократ е обърнал света към почитане на Аполон, бога на слънцето, свет­лината, реда и разума. Съдбата на ницшеанския бог Дионис ско­ро сполетяла и самия Ницше. Подобно на Дионис, който бил разкъсан на парчета от тита­ните – свръхестествени чудови­ща от подземния свят, така и съзнанието на Ницше било раз­бито на части от собствените му вътрешни титани.

В „Употреба и злоупотреба с историята" Ницше продължава темата „Дионис  Аполон". „Злоупотреба с историята" Ницше нарича теорията, наука­та, обективната истина. Пра­вилната употреба на история­та е подобряване на „живота". Живот и истина, огън и светли­на, Дионис и Аполон, воля и ра­зум, са поставени в опозиция. Съзнанието на Ницше е разби­то на две части, защото това са двете части на неговата лич­ност.

„Ecce Homo" е израз на псевдоавтобиографичен, безсрамен егоцентризъм. Въпреки че само е пренасял с носилка ранените по време на войната, Ницше се нарича „наперен стар артилерист", обожаван от всички да­ми. Всъщност бил един самотен старец, който не можел да по­нася кръв, едно емоционално джудже в поза на Наполеон. Най-ужасяващото е, че той на­пълно вярвал на своите лъжи и фантазии. Такава е неговата философия: „всичко е приемливо, стига да обслужва живота". „Защо да не живееш една лъ­жа?", пита той.

В „Генеалогия на морала" Ниц­ше дефинира морала като изоб­ретение на слабите (особено на евреите, а след това на христия­ните), за да представят силни­те като слаби. Агнето убеждава вълка да напада като агне. Това е неестествено – казва Ницше, съзирайки тази неестественост на морала в произхода му от за­вистта (ресантимана) на роби­те, търсещи освобождение от властта на силните.

„Отвъд доброто и злото" е прокламация на алтернативния морал, на „новия морал". „Мора­лът на господарите" е абсо­лютно различен от „морала на робите", казва Ницше. Какво­то и да заповяда господарят, то е добро по простата причи­на, че господарят го е заповя­дал. Моралът на слабата овца е морал на послушание и конфор­мизъм. Господарите имат при­родното право да правят какво­то пожелаят, защото, ако няма Бог, всичко е позволено.

В „Залезът на боговете" Ниц­ше изследва последствията от „смъртта на Бога". (Разбира се, Бог никога не е съществувал, но е съществувала вярата в него. Сега тя е мъртва, казва Ниц­ше.) Със смъртта на Бога уми­рат всички обективни истини (тъй като няма съзнание над нашето), умират обективните ценности, норми и морал (тъй като няма воля над нашата).

Душата, свободната воля, без­смъртието, смисълът, справед­ливостта, любовта – всички те са „идоли", малки богове, умира­щи, защото Големият Бог умря.

Какво ще замени Бога? Също­то, което ще замени човека – Свръхчовека. В най-значимото си произведение, „Тъй рече Заратустра", Ницше отпразнува появата на този нов бог.

Ницше нарекъл „Заратустра" новата Библия и обявил на све­та: „Хвърлете всички други книги, нали имате моята „Заратустра" Това е опияняваща ре­торика, която ще пленява съз­нанието на юношите поколения напред. Книгата е написана са­мо за няколко дни, в безумно „автоматично писане", вероят­но буквално инспирирано от де­мони. Никоя книга не съдържа толкова архетипи на Юнг, кол­кото „Тъй рече Заратустра". Тук те са като припламвания на подсъзнателни образи.

Основното послание на книга­та е преодоляването на човека като слабо същество и провъзгласяване на раждането на но­вия вид, на Свръхчовека, който живее по „господарския морал", а не по „робския". Бог е мъртъв, да живее новият бог!

Във „Вечното завръщане" оба­че Ницше открива, че всички бо­гове са мъртви, дори и Свръхчовекът. Той вярвал, че цялата ис­тория е циклична, безкрайно повторение на минали събития – „нищо ново под слънцето".

Стигнал до това заключение, изхождайки от две предпостав­ки: 1) крайността на материя­та и 2) безкрайността на вре­мето (щом като няма Създа­тел, няма и творение). Така вся­ка възможна комбинация от елементарни частици, всеки възможен свят се оформя без­крайно много пъти в безкрайно­то време. Всичко, дори Свръхчо­векът, ще стане отново пръст, след това ще се превърне в чер­вей, маймуна, човек и отново в Свръхчовек, и така до безкрай­ност.

Вместо да изостави, както Еклесиаст, този безнадежден нов свят, Ницше се вкопчил във възможността да празнува ис­торическата ирационалност и триумфа на „живота" над логи­ката. Най-висшата добродетел била мъжеството на волята да приемеш този безсмислен жи­вот, именно защото няма сми­съл.

В последната книга на Ницше, „Воля за власт", липсата на край и цел придобива демоничен характер и отразява демонич­ния характер на съвременното съзнание. Без Бог, рай, истина, или абсолютно Добро, към кое­то да се стремиш, смисълът на живота се превръща просто във „воля за власт". Властта става цел на живота, а не средство. Животът е като балон, празен отвътре и отвън. Неговият смисъл – самоутвърждаване и егоизъм – довежда до спукване на балона и безсмислието се раз­стила в безсмислената пусто­та. „Само воля" е съветът на Ницше, няма значение към какво е насочена или защо.

 Сега вече сме в състояние да видим защо Ницше е толкова важен мислител – не заради неговата ненавист, а заради него­вата лудост. Няма човек в ис­торията, с изключение може би на Маркиз дьо Сад, който тол­кова ясно, подмамващо и устой­чиво да е формулирал абсолют­ната противоположност на християнството.

Дохристиянските (езическите) религиозни общности и философи са били като девствени. Постхристиянските са като разве­дени. Ницше не е езичник дохристиянин, а съвременен постхристиянин и антихристиянин фун­даменталист. Той правилно е видял Христос като свой враг и конкурент. Духът на Антихрис­та никога не е получавал толко­ва завършена форма. Ницше е бил не само любимият философ на нацистка Германия, но и лю­бимият философ на ада.

 Ние можем да благодарим на глупостта на Сатаната да „разруши своето прикритие" в този човек. Както нацизмът, така и Ницше могат да ни упла­шат от ада и да ни помогнат да спасим нашата цивилизация, до­ри нашите души, като ни от­блъснат далеч от терора, преди да е станало твърде късно.

--------------------

Както ние имаме стожери на християнската вяра, така има и хо­ра, превърнали се в стожери на неверието. Питър Крафт обсъжда шест модерни мислители, имащи огромно влияние върху нашия все­кидневен живот и увреждащи сериозно християнското съзнание: Макиа­вели, Кант, Ницше, Фройд, Маркс, Сартр. Питър Крафт е християнски философ, професор по философия в Бос­тънския и Кралския колежи (САЩ). Завършил е бакалавърска степен в Калвинисткия колеж (1959 г.), магистърска – в университета във Фордхем, специализирал е в Йеил. Първоначално калвинист, Питър Крафт се обръща към католицизма след размишления по въпросите за вярата и делата, молитвите към светците, апостолското приемство и други проблеми, съмнително дефинирани от калвинисткото верую. Автор е на повече от четиридесет книги и множество статии. Сред най-значимите са: „Основите на вяра­та", „Всичко, което някога си искал да узнаеш за рая", „Назад към добродетелта", „Сума на Сумата", „Опро­вержение на моралния релативизъм" и др. Неговите идеи са формирани под влияние основно на Сократ, Тома Аквински, Гилбърт Честъртън и най-вече Клайв Луис. Той казва: „Идеите са по-безценни от диамантите. Три­те най-безценни идеи, които аз някога съм открил, всички те се отнасят до Божията любов".

Превод: Михаил Михайлов

Източник:

https://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/stozherite-na-neverieto--nitsshe 



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1624647
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031