„Като слушаш за жителите да не помислиш за земните. Не, но за небесните жители, които някога са ни били съграждани, а сега са съжители на ангелите. Послушай!"

Матей Граматик, Житие на св. Никола Нови Софийски

На  4 януари 1878 година в София влизат войските на генерал Гурко. След 500 години криене в подземни черкви под зловещия вой на мюезина, в старохристиянскаСердика отново бият празнични камбани.  Според очевидци, в този ден над града се реело ято бели гълъби. След падането на Плевен, София е набелязана от турското командване за втори по значимост укрепен град, който да спре руското настъпление на юг. В нея се концентрират големи турски поделения, командвани от неуспелия да пробие Шипка Сюлейман паша. Стремителното настъпление на отряда на генерал Гурко – нечовешко зимно преминаване на Стара планина, проваля турските планове и Сюлейман решава да изостави София. Заповядано е опожаряването на града. Решителният отказ на френския консул Леандър льо Ге и на италианския му колега Виторио Позитано да напуснат с мисиите си града изправя Османската империя пред дипломатически скандал и това спасява София от опожаряване и пълно унищожение.

Да си припомним накратко символното значение на София за православния свят, а оттам и историзма на този ден на Божията справедливост.

На най-високото място сред града ни се извисява храмът „Света София" - Святата Премъдрост Божия.  Четвъртият век се бележи от тържеството на християнството – то е ознаменувано и от нов град - Константинопол – земната проекция на небесното царство. Град, осветен и осенен от Божията Премъдрост, символ на неговия живот през вековете е храмът на храмовете „Света София".

Много са градовете, пожелали да бъдат озарени от Божията Премъдрост и да отразят лъчи от тази светлина, подобно на Константиновия град. Времето безпощадно е заличило следите на някои от тях. Други са преживели много исторически превратности.

Един е градът, получил и запазил в името си до съвременността, Божията Премъдрост - София. Градът с име на храм.

Идеята за София - Премъдрост шества като  като олицетворение на това свойство на Бога, преминавайки през „новия Йерусалим", „новия Рим" - Константиновия град, пръскайки светлината си и към Сердика - градът, за който самият император Константин Велики през IV в. възкликва „Сердика е моят Рим".

Почти 13 години Сердика е свързана трайно с привързаността на император Константин Велики. Градът, в който той често и продължително пребивава, от който тръгват документи към другите краища на държавата.

Сердика християнството прониква сравнително рано. Новата религия има своите привърженици в града още в края на I в. След проведената религиозна реформа от император Константин Велики (306 - 337 г.), Сердика става оживен църковен център като седалище на епископ, а по-късно и на митрополит. Преминалият през 357 г. знаменит късноримски писател историк Амиан Марцелин определя града като „голям и прочут". Видното място, което заема Сердика в живота на раннохристиянската църква, определя града като седалище на изключително важния Сердикийски събор от 343 г. По същество той е продължение на Първия вселенски събор, свикан в малоазийска Никея през 325 г. Тъкмо в Сердика е потвърден Никейският  „Символ на вярата” (credo – лат.) който е в основата на цялото християнство до днес. Според свидетелството на църковния историк Сократ, на това събитие присъствали около 300 епископи от цялата църква, между които били и най-известните в християнския свят. Сердикийският църковен събор определил политиката на държавата спрямо Църквата. Тук Св. Атанасий Велики разгромява ариянската ерес и бива възстановен като епископ на Александрия.

Религиозният живот на град Средец през средновековието е свързан с името на общобългарския светец-покровител св. Иван Рилски. Някои от житиеписците, макар и да уточняват родното му място като с. Скрино, твърдят, че „негово отечество е Средечкият град". Връзката вероятно идва от факта, че мощите на светеца били пренесени от манастирския му гроб в Рила планина в Средец. Първоначално те нямали нарочен храм и за целта бил използван храм на името на св. Евангелист Лука. По-късно бил построен специален храм на името на светеца. Пред мощите по време на пребиваването му в града се поклонил и император Мануил I Комнин (1143-1180 г.).

По време на бурните събития от края на Х в., когато рухнала Преславска България, в Средец се установил патриарх Дамян. Едва с консолидацията на Самуилова България последните български патриарси преместили седалището си в Охрид.

В периода на Второто българско царство (1185-1396 г.) в Средец и околностите му се построяват множество манастири, което дава основание на някои съвременници да ги назоват „Средечката Света гора". Говори се и за „Средецка книжовна школа” от философи, дамаскини, иконописци и преписвачи действали в тези 40 манастира, управлявани по светогорски устав.

При завладяването на полуострова от османските турци манастирите и повечето църкви са унищожени и запустяват за векове, а софийската Св. София следва тъжната съдба на Константинополската – превърната е в джамия.

София е и родно място на няколко светци – мъченици за православната вяра.

Най-старият известен софийски светец е мъченик Георги Софийски Стари, за когото узнаваме от гръцки препис на житието му. Георги се родил в София през 1407 г. Когато навършил 30 години, се озовал в Одрин, завзет от турците. Георги бил измъчван, съден, прободен и издъхнал на клада на 26 март 1437 г.

През 1515 г. е изгорен на клада младият софиянец Георги, златар по професия, който отказва да приеме насила исляма. През 1555 г. пък е убит с камъни обущарят Никола, който също отказва да смени вярата си. Двамата мъченици - Георги Нови Софийски и Никола Нови Софийски, били канонизирани от църквата за светци и култът им в града и досега е между най-разпространените.

Сведенията за друг софийски светец - Георги Най-нови, са непълни и донякъде противоречиви. Георги е роден в София в началото на XVI в. Също като едноименния му светец той бил принуждаван от турците да се откаже от вярата си, която упорито отстоявал. Младежът бил затворен, мъчен и накрая обесен сред града.

Единствен от софийските светци Св. Пимен Софийски (Зографски) е преподобен, а не мъченик. Житието му, написано от неговия ученик Памфилий, е известно от късен препис в Зографския манастир. Според него Пимен (с крьщелно име Павел) е роден в София и от малък е даден да се учи при иконописеца Тома. След смъртта на родителите и учителя си той заминава за Света гора и се замонашва в манастира Зограф, където работи като иконописец и се отличава с благочестие и монашески подвизи. Предполага се, че св. Пимен е роден след 1550 г., а е починал скоро след 1618 г., от когато е последната вест за него. Умрял в Черепишкия манастир, където бил погребан, а по-късно мощите му били пренесени и Суходолския манастир.

Константин Софийски не е канонизиран от Българската църква, но почитание към него е съществувало в София. Заслуга за „официализирането" на неговия култ има самоковският зограф Никола Образописов, който записва данни за него в своята Ерминия и го рисува в църквата на Долнолозенския манастир. Константин бил слуга в богато софийско семейство. Около 1844 г. бил набеден несправедливо в кражба, предаден на съд, принуждаван да приеме исляма и след отказа му - мъчен и убит.

Името на Св. Терапонтий Софийски фигурира в нашия православен календар, където е вписан на 27 май. Но, както изглежда, това е създаден от църквата и народа култ към несъществуваща реално личност. Основа за него е житието на св. Терапонтий Сардийски, раннохристиянски светец, пострадал в гр. Сарди в Мала Азия. Житието е „побългарено" вероятно в началото на османското владичество, като гр. Сардие превърнат в Сердика, а р. Ермос, където светецът е мъчен, става р. Ерма край Трън.

В София в средата на XV в. били пренесени мощите на сръбския крал Милутин, които днес се пазят тук. Нетленното тяло на Милутин винаги е било пазено с особена почит в митрополитската църква на града - отначало в „Св. Георги", после в „Св. Марина", в „Св. Архангели" и накрая в „Св. Неделя" (известна още и като „Св. Крал"), където са и днес. Светецът започва да се смята за „Софийски" и с такова означение е изобразяван в икони и стенописи, изпълнени главно от самоковски зографи в София и Софийско.

Пътешественикът Ханс Дерншвам съобщава, че през XVI в. в София имало 11 големи и 100 по-малки джамии, които придавали ориенталски вид на някогашното голямо християнско селище. По същото време действащите църкви са 6 или 8, вкопани в земята за да са по-ниско от пода на джамиите. Преди 130 години на този ден полумесецът е стъпкан, мюезинът над София секва, за да тържествува Божията Премъдрост!

/използвани са фрагменти от текста в страницата на София www.sofia.bg /