Прочетен: 8139 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 09.04.2008 15:19
ЗА ЦЕННОСТИТЕ
Радослав Парушев
в-к Литературен вестник
Помня ясно, че с първия железен войник се сдобих на петгодишна възраст. Леля Миче ми подари първия железен войник, тя тогава трябва да е била още жива и на около осемдесет. Имаше навика нощем да се сънува и да се стряска леко пресилено от това.
Той е римлянин от сива метална сплав. Носи класически доспехи и военен плащ, обут е в пехотни сандали и ще изглежда по този начин много след като кльощавото ми тяло изтлее в земята. Подпира се на правоъгълен щит, до краката му стои шлем с пера. В дясната ръка стиска продълговат предмет, за който вече 23 години не мога да бъда сигурен какво е. Прилича на свитък, но няма как да го развия, не мога да го изтръгна от железните пръсти, а сигурно пише нещо важно, например Втората Тайна на Вечното Щастие. (Първата популяризирам от края на миналия век, гласи „никоганебъдинещастен“, но рядко работи както трябва, незнамзащо.)
В първия замаян следобед, в който останах насаме с Римлянина, бавно, но сигурно и завинаги ме обзе непреодолимо възхищение. До залез слънце бе добил пълен контрол над мен. От следващата сутрин започнах да го разнасям, за да го покажа на всички, ставах, хранех се и спях с него. Да, мисля, че Римлянина е първият персонаж, с когото въобще съм спал, едно от възможните обяснения на последвалите сътресения. На поставката му е гравирано „ROMANO-3“, а също и енигматичното „rp 1482 patent“. Питах постоянно и с трескави очи слушах версиите на близките си за произхода и същността на магнетичната вещ. Мама казваше, че трисантиметровата статуйка е копие на някой голям паметник в Италия, вероятно от трети век. Представях си как двамата с нея..., добре, това няма значение към историята. Но чувствам, убеден съм, че повечето неща, които Мама някога ми е казвала, съм ги забравил като текст, ама ще ми останат завинаги вътре като смисъл. Баща ми, още тогава загрижен за душевното ми здраве, се интересуваше сериозно, но не толкова от безподобния ми Римлянин, колкото от видимо маниакалната ми привъразност към него. На баща ми принадлежеше предположението, че всъщност любовта ми към войничето се дължи на неговата устойчивост. Беше така здрав, че го пусках от четвъртия етаж само заради кефа да го намеря долу в пръстта, вкопан, но невредим. Римлянина, естествено.
Струва ми се, че пак във връзка с отношенията ми с Римлянина, баща ми за първи път спомена „вечност“ като понятие. Каза нещо от сорта на „оставете го, на детето му харесва, че си е намерило вечен приятел“, или аз така съм го разбрал. Във всеки случай, за първи път тогава се изправих в съзнанието си пред идеята за нещо непреходно и несчупваемо. Оттам логически се прехвърлих на моята човешка чупливост и смъртност и доста уязвим и краен се почувствах. Не съм си представял, че гния в гроба, докато ROMANO-3 кротко лежи до костите ми, непроменен и загадъчен, не, всичко друго може би, но дете-идиот не бях. Всъщност, представях си нещо действително по-кошмарно - как го изгубвам някъде и оставам сиротен и разорен, а другаде в огромния Свят моят неръждаем приятел продължава да се подпира на щита си и, о, ужас, ощастливява някой друг, направо радва Другия с вечния си суров лик. Вярвам, че до ден днешен Злият ми Огледален Образ дебне да ми го гепи, но защитните системи са железни.
Въпреки огромния риск, носех железния войник и в детската градина. В истинската любов няма страх от изгубване. Един съдбовен октомврийски ден видях облак с форма на чапла или лебед, потече ми кръв от носа и в групата ми се появи петгодишният Мартин Ниньо, първият евреин в моя живот. Разгледа скептично Римлянина, претегли го в полупрозрачната си потна длан и заяви, че той и брат му имали вкъщи много такива железни войници, защото те се вадели от шоколадови яйца и в тях нямало нищо изключително. Какво да кажа, обезумях от превъзбуда. Може би тук се е случил поредният разлом, вместо да заложа на уникалността на това, което имах, аз бях готов да дам мило и драго, за да получа още. Вероятно тогава съм изпуснал шанса да стана наистина различен. „Още от същото!“ - трагедията на човешката неудовлетвореност. Мартин и брат му Ален събираха индианци, каквито аз имах в почти неограничени количества, Мама всеки път ми ги носеше с куфари от Москва. Те, естествено, не бяха железни, а пластмасови и без стойност. Мартин Ниньо, потомък на някой Ниньо, прогонен от Торкемада, едва петгодишен, но вече с ясно съзнание за своята богоизбраност, ми предложи да разменим два от моите индианци за един от неговите железни войници.
Възторжено приех и така се сдобих с един ослепителен метален мускетар. Помня, че в нощта преди размяната се изпотих безброй пъти, предвкусвайки как ще изглежда Мускетарят ми - бях се навил, дори без да го видя - първата нощ, в която спах с Раздиращото Желание. На другия следобед, четвъртък, с гордост изповядах вкъщи изгодната сделка. Не ми се зарадваха, както и много пъти след това. Майка ми видимо се натъжи, че с лека ръка търгувам с подаръците й, а Татко изказа съмнение относно адекватността на престациите:
- Две за едно? Май не е много честно.
Как, как не разбираха, че не две, а двеста и две от нетрайните найлонови отливки бих дал, за да имам още макар и един само железен. Същата вечер, четвъртък, сериозно обмислях варианта да се освободя от всичките неколкостотин ефимерни индианци, но да се сдобия с една малка, но компактна и несломима желязна армия, която в по-голяма степен би могла да защити детските ми мечти от един очевидно неразбиращ ме Свят.
Израилтянинът надуши това, което взе за уязвимост и при следващата размяна настоя за трима индианци, при това - вождове. Великодушно приех, полазен от леко презрение към някой, който толкова се впечатлява от полупрозрачни найлонови пера.
Новото беше каубоец, още помня онова бронзово лице, което не вярвам да видя повече в този аватар. Вече имах трима, което означаваше единствено, че исках да имам четирима. Последва нова размяна и малкият ми легион бе попълнен с един доста странен монгол от червеникаква сплав, въоръжен с леко гейска брадвичка и огромен меч, с лице, омотано в парцали, може би заради пустинните бури в Железните пустини.
Радостта ми не бе от този свят, вече... Можех да ги деля на враждуващи групи, да се сражават, разделят и преговарят, да извършват отчаяни преходи от банята до хола, да атакуват хладилника и гардероба, да превземат леглото и главата ми изцяло, тихо, не го закачай, виж, че се е заиграл човекът и не създава неприятности, престани да го караш да излиза да рита мач навънка, детето ни просто е по-вглъбено, ще става интелектуалец като теб, не футболист. Сглобявах сюжети и конструкции до омаломощаване, давах живот на легенди и призраци до пълно замайване, а после се чудех кое вече е реално. Единственото нещо, което изобщо имаше някакъв смисъл в живота на момчето, бяха титаничните сблъсъци между железните ангели. Другите неща и гласове бяха като в сън и неистинни. Имах всичко необходимо завинаги и ако не бяха разбили групата ни, едва ли след време щях да погледна момичетата, например, или водката, едва ли щях да стана адвокат, писател или разузнавач, едва ли щях да позная самотата и безсънието, любовта и отчаянието.
Между другото, още в първите сблъсъци неизменно се натрапваше авторитетът на Римлянина, останалите никога не развиха подобна твърдост, не знам защо се присетих за това сега...
В злокобната зима на 82-ра, началото на януари, Раят ми беше секвестиран и всичко ми беше прегазено. Родителите на Мартин, узнали за активното му участие в гражданския оборот, бяха преценили, че макар и евреин, е твърде млад да търгува и настояли да развали договорите с гнусното дете-гой. По време на един обяд в детската градина Мартин ми съобщи, че и на него не му е приятно, ама няма начин, щял да дойде у нас да си прибере Каубоеца, Мускетаря и Монгола. Изцяло ужасен, спонтанно сглобих първата си директна лъжа. Той знаеше от кой блок съм, но не знаеше, че живея в „а“ вход на четвъртия етаж. Казах му, че живея на седмия етаж в „б“ вход, да заповяда, когато реши. Добре, в събота в един на обяд щял да дойде. Вкусвайки кисело-сладкия вкус на едно от първите си угризения, си дадох сметка, че принципно човек лъже не за да увреди умишлено ближния си, а за да спаси от ближния си своите интереси. Вероятно чувството на морален смут ме е накарало с попресилен ентусиазъм да се похваля вкъщи за това как съм изхитрил Мартин. Като мине време и помним само поведение без подбудите към него, следствия без причини, така че едва ли някой спомен изобщо може да претендира за достоверност. За съжаление вкъщи получих остри критики вместо похвали:
- Как не те е срам да лъжеш?! Ти лъжец ли ще ми ставаш?
- Аз нали казвах, с евреите тръгнал да търгува нашият!
- Не, той на мен лъжец ли ще ми става?!
В мразовития съботен следобед, при силен снеговалеж и почти ураганен североизточен вятър, аз бях принуден да прекарам около 30 минути пред вход „б“ в очакване на мръсния Мартин, който, според родителите ми, иначе щял да се загуби.
На всичко отгоре не дойде. Инсценирах тежка гнойна ангина и бронхит, за да не трябва да ходя на детска градина при Мартин. След това докарах нещо като ужасяваща астматична кашлица с неизвестен произход. Готов бях да започна да си чупя крайници. Примерно.
Проблемът се потуши временно, вече и до клозета ходех с приятелите си в ръка, сън беше изключено да ме хване, призовавах Адът да ме спаси, ако трябва, разменях душата си за четири железни фигурки, но не мина и месец и злият евреин, самостоятелно издирил адреса ми, цъфна у нас, излагащ безочливите си искания.
За щастие може би, по същото време вкъщи татко пийваше с приятели и беше в настроение да се разправя. Изнесе на Мартинчо, мойто момче, лекция на тема „Основи на справедливостта“ като цяло, и в частност „Виж, не е хубаво да се разменя две за едно“ и „Как сега ще си връщате каквото вече сте си разменили?“. Семитът, засрамен за първи и вероятно последен път в живота, си взе Мускетаря и Каубоя, но остави Монгола. Отиде си, а аз за първи път почувствах унижението на поражението. Бяха ме лишили от нещо мое, мое до такава степен, че аз му бях принадлежал. Всичко се сгромоляса, а когато след време прочетох Борхесовия „Заир“ се озадачих, че в онзи ден въобще съм оцелял. А в онзи ден последва безсмислено насилие и за да поуспокоя нетърпимата болка, до късно вечерата изтезавах върнатите индианци заедно с вождовете им, избождах с нажежени игли пластмасови очи, режех меки ръце с бръснарски ножчета и късах найлонови глави със зъби, а какво ли още ще извърша по-нататък, какво ли ме чака при Болките на Бъдещето...
Скандалът придоби публичност в квартала, вследствие на което се сдобих с нов железен войник. Кръстих го „Италианеца“, заради широката периферия на шлема. Даде ми го Коко Загоров срещу тайната технология на производство на бомбички от барут за кибрит и канцеларско лепило, която сам бях разработил. Коко беше маниак на бомбичките и ценеше новите технологии в областта повече дори и от железните войници. След няколко дни взе да мрънка, че тайната била тъпа и не работела както трябва, но аз с леден тон му припомних, че се е заклел в майка си, баща си и в Съветския съюз, че при никакви обстоятелства няма да си иска войника обратно. Скоро след това на самия мен ми се падна железен войник от шоколадово яйце - USA 1780 - от войната за независимост на САЩ. С това отново станаха четирима и не знам, ама нещо се поуспокоих, пък и никога нямаше да е същото, а и ми купиха аквариум с рибки, за които да се грижа, роди се сестра ми и тръгнах и на училище, първи клас, където веднага срещнах първата си несподелена любов Валя, която се оказа после, че била споделена, ама аз нали съм търсел по-нали, драматизма, така че като цяло се разсеях и временно изгубих интерес към игрите с безсмъртни железни войници.
Една сутрин с много ноемврийски ангели, двадесет и една години по-късно, ровех с безцелен интерес из библиотеката на момичето, с което бях прекарал нощта. Мислех си колко ми бе харесало и че като се събуди ще й кажа, ще я питам кой е този квартал и ще поискам довечера пак да дойда, когато от една етажерка изпадна Чато. Чато е индианец с пушка и широк нож и е железен.
Едва я изчаках да се размърда и със смесица от самоирония и притеснение, все пак още почти не се познавахме, разказах на новата си приятелка за детската си страст към железните фигурки. Тя, естествено, ми го подари, нямаше начин.
Започнах да нося Чато в малкото джобче на джинсите и не го вадех оттам дори когато се събличах. Не че беше много важно, но връзката ми също потръгна добре.
А на третия ден Чато просто изчезна. Търсих навсякъде, където се сетих в двата квартала и където него го нямаше. Накрая си викам, абе, я случайно да видя дали не съм го прибрал при другите. Отидох вкъщи, отворих кутията от „Липтън“ с железните спомени, ама Чато не беше и там. Римлянина обаче беше и ме гледаше със свиреп укор.
- Върнете ми Чато, моля ти се! - казах - Знам, че сбърках, той не е един от вас и първо вас трябваше да питам, преди да го пусна в живота си, но вие сте железни спомени, а Чато е любовен подарък, актуален, настояще един вид... Мълчи ми колкото искаш, но говори с другите и го върнете!
След още три дни на напрегнато очакване Чато се появи в чекмеджето с касетите, където бях проверявал над десет пъти, докато го търсех. Добре, този път ми се размина, но на практика бях шантажиран и уязвен, и зачаках момента за реванш.
Седем месеца след този инцидент небрежно минавах покрай антикварните сергии пред Катедралата. Ровейки из антикварните купчини, установих, че освен неминуемите фалшиви ятагани и фалшиви монети и бюстове на Ленин се продаваха и напълно истински железни войници от шоколадови яйца. Постоянно разравям в разни места, за това стават грешките. Десетки най-разнообразни по въоръжение, цвят и изражение безподобни фигурки. Единична цена - един лев (половин евро за чужденци). Подскочих от възхита и изумление. Разравях ги леко задъхан, пулсът ми биеше чак в пръстите на ръцете, един, един лев и който и да е, всеки щеше да бъде мой, без усложнения, без сделки с друговерци и без да се залагат съдбите на империи. Десет лева, и десет щяха да са мои. Животът ми се видя лесен и смислен.
Кой да взема? Кой, всъщност, как, като дете бях готов на всеки смъртен грях, а сега на цената на кутия цигари всеки и всички.... Какво сега, десет ли да си купя, двайсет или педесет? Да, да разуча от антикварите по какви дивни канали се снабдяват, да организирам собствена мрежа, да приютя в шепите си цялото обезценено желязно войнство на Земята? Тръгнах си бързо, понеже се побоях, че откачам. Не може нещо, което е струвало смисълът на Живота, сега да се продава за един лев. Освен това големите мъже нали не си купуват играчки, не, не ставаше да се излъжа, че съм колекционер, бях точно опасно отклонение.
Тръгнах си, обаче на следващата сутрин никак не изчаках да ми свършат делата и пак се материализирах на площада пред Храма. Трябваше да декларирам пред логиката, че нищо ми няма и за целта с най-неангажираща походка се доближих до произволна сергия, издърпах с потна ръка един мускетар с познато, но не същото лице и небрежно го купих.
Прибрах се и строих на бюрото целия безсмъртен легион: Римлянина, Монгола, Италианеца, Американеца, плюс Чато и поставих пред тях мускетаря. Никой не реагира никак, държаха се като парчета неодушевен метал. Бях приготвил прочувствена къса реч по случай новия им другар, ама като видях, че само аз се вълнувам ми стана неудобно, отказах се и ги прибрах спокойно всичките в общата им кутия от „Липтън“.
Следобеда на следващия ден, четвъртък, не издържах и за всеки случай ги проверих. Чато си беше там, при тях, обаче мускетарят липсваше. Имаше и една чисто нова, миришеща на мастило банкнота от един лев.
Вгледах се в очите на Римлянина и бързо разбрах, че този път няма смисъл да моля. Взех банкнотата и излязох да си купя цигари, понеже нямах, а ми се пушеше.
* * *
А сега за всички, които стигнаха чак дотук - специален бонус ето тук
09.04.2008 21:43
„...и в групата ми се появи петгодишният Мартин Ниньо, първият евреин в моя живот.”
„...Мама (-та на Радослав Парушев –бел. на преводача) всеки път ми ги носеше с куфари от Москва...”
„...Мартин Ниньо, потомък на някой Ниньо, прогонен от Торкемада, едва петгодишен, но вече с ясно съзнание за своята богоизбраност, ми предложи да разменим два от моите индианци за един от неговите железни войници...”
„...Израилтянинът надуши това, което взе за уязвимост....”
„.....бяха преценили, че макар и евреин, е твърде млад да търгува и настояли да развали договорите с гнусното дете-гой.”
„...Той знаеше от кой блок съм, но не знаеше, че живея в „а“ вход на четвъртия етаж. Казах му, че живея на седмия етаж в „б“ вход, да заповяда, когато реши.”
„..Как не те е срам да лъжеш?! Ти лъжец ли ще ми ставаш? Аз нали казвах, с евреите тръгнал да търгува нашият!”
„...вкъщи татко пийваше с приятели и беше в настроение да се разправя. Изнесе на Мартинчо, мойто момче, лекция на тема „Основи на справедливостта“ като цяло, и в частност „Виж, не е хубаво да се разменя две за едно“
„...Семитът, засрамен за първи и вероятно последен път в живота, си взе Мускетаря и Каубоя, но остави Монгола.”
10.04.2008 09:13
"В злокобната зима на 82-ра, началото на януари, Раят ми беше секвестиран и всичко ми беше прегазено. Родителите на Мартин, узнали за активното му участие в гражданския оборот, бяха преценили, че МАКАР И ЕВРЕИН, е твърде млад да търгува"
"Аз нали казвах, С ЕВРЕИТЕ ТРЪГНАЛ ДА ТЪРГУВА нашият!”
"СЕМИТЪТ, засрамен за първи и вероятно последен път в живота си..."
И всичката тази лиготня, моля, в.....Литературен вестник. Ега ти вестника, ега ти авторите, ега ти естети, дето ге четат.
Не тъпо - гнусно.
Аз нямам никакво, ама наистина никакво специално отношение към евреите и откровено не разбирам къде е проблема.
Изобщо тази свръхчувствителност на тема еврейство ми е адски дебилна. Сигурен съм, че ако в текста се говореше за арменец, и се обясняваше, че арменците са трътлести гръмогласни шмекери с големи носове, нямаше да има нищо "осъдително" Или пък ако ставаше въпрос за прекалено "мазен" арабин, подмазвач и лъскател.. Или за изключително мързелив и лицемерен грък. Или за артистичен французин с меки китки и шалче...Невинна закачка с националните митологии.
За мен подобна неадекватна свръхчувствителност на тема "еврейство" е най-големия проводник на антисемитизъм. Евреите са хора като всички останали и е съвсем нормално да носят майтап, както всички останали.
какво да кажат циганите и македонците, които като че ли това работят :)
Изобщо много жалко, че разговорът тръгна в такава неадекватна посока. Сега сигурно ще ни накацат разни атакистки лузъри за да ни обясняват, че евреите са виновни, че готините мацки в училище не са им пускали и че тъщата ги изгони от семейството поради неудачничество...
10.04.2008 12:13
Твоят блог е моят железен войник!
10.04.2008 13:20
Дори в кварталната книжарница вече има Parker и дори най-евтината е пъти по-луксозна от онази икона.
По Божие благоволение имах много шансове и възможност да си купя Parker оригинален от престижни места по света.
Но не го направих, не мога да го направя, защото тя, моята светла безценна непостижима детска мечта ще изчезне завинаги.
Мечтите са мечти, за да не се сбъднат никога. В противен случай са просто ежедневие, нали?
11.04.2008 00:08
1. Първият и единствен шамар, който съм "изял" от баща си е, е когато употребих думата "чифут".
За неговата и вече моя фамилна "черга", антисемитизмът е "привилегия" на простички хора. В онези времена (на баща ми), еврейските вицове са се разпространявали всред слугинчета и полуобразован еснафлък.
Тази обществена група не може да бъде натоварена с виртуални идеи за човечност. И баща ми е искал да ме предпази от изкусителните лесни човешки простотии.
2. Във времената на най-прогресивният строй, на власт идват носителите на същите тези простотии. Основата, вдъхваща им сила, е вроденият руски антисемитизъм. Щом другарите от СССР казват, че е така, значи е така. Върхът на бясната антисемитска комунистическа пропаганда бяха около 1967-1968. Тогава се появи понятието "израелтянин"
Така че - няма свръхчувствителност спрямо писанията Парушеви. А има спомени.
(май мама-та на Парушев, освен редовните куфари от Москва с индианците, е донасяла и вицовете за Рабнович. И е формирала съзнанието на детенцето.)
3. След 1989 изригна нещо, което не съществуваше в ничие детство. Омраза и ненавист по народностни причини. Появиха се книги, които обясняваха кой е виновен за всяка зла участ. Естествено - виновните са евреите. (В никакъв случай комунистите)
И се пръкнаха теории за юдо-хазарите и за гоите. Те, това последните термини не бяха употребявани от антисемиттите в предишните втемена. Нови термини са. Ама на кого ли му пука. Най-малко на Парушев.
В същото време още веднъж ще кажа, че съм протов всяко по-особено и по-внимателно отношение към еврейте. Те са хора като всички други и не бива да бъдат вадени пред скоби. Освен разбира се в държавата Израел, която изключително много уважавам и на която благородно завиждам.
11.04.2008 11:22
Темплар,
Когато имаш работа с по-особен народ, какъвто в световната история евреите са единствен, няма как и да нямаш по-специално отношение. Няма да обяснявам защо евреите са такъв народ и какво е явлението антисемитизъм, което ги съпътства от древността. С това не искам да кажа, че трябва да пипаме с пинсети през цялото време. Все пак има един санитарен минимум, който се нарича простотия и той е бил преминат от Парушев. Хуморът му е дебелашки, а не фин.
На този фон вицовете за Рабинович са като световна класика. Междудругото в мнозинството си тези вицове не бяха злобни или обидни, а напротив.
@Алеко
Алеко,
Съгласен съм с теб, но да отдадем дан на истината. Антиеврейските вицове никога не са били силата на ратаите и слугинчетата. Антисемитизмът и юдофобията бяха чужди на българските селяни. Тези, които ги изповядваха, бяха полуграмотните /както и днес/. A little knowledge is a dangerous thing. За съжаление юдофобията имаше свои привърженици и сред някои просветени хора в България - първият такъв е руският възпитаник и страхотен писател и журналист Алеко Константинов. В българската политика символ на отвратителен антисемитизъм е големият учен проф. Богдан Филов.
Сред българското офицерство влияние имаше и определено юдофобският Съюз на Българските Национални Легиони - СБНЛ и Ратници за напредъка на българщината.
Така че историята за ратайчетата и слугите изобщо не отговаря на истината.
11.04.2008 20:30
Единствено от Вашите примери за носители на аянтисемитизъм в миналото, ме изненадва твърдението Ви за Алеко Константинов.
Не подлагам на съмнение твърдението Ви. Просто, Ви моля за помощ. По-долу е линк към нещата, написани от Щастливеца. Ще ми бъде достатъчно, ако ми посочите конкретно заглавие:
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=169&LangID=1
PS. Алеко не е псевдоним. А ми е малкото име. И не съм кръстен на писателя. А на дядо си.
2. Conservative - избрано
3. ЕДИН ЗАВЕТ - потомците офицерския корпус на Царство България
4. Стара София
5. 100-те книги
6. Българска патриаршия - Св. Синод
7. История и политика (блогрол)
8. Радан
9. Комитата
10. Sulla
11. Нашето детство
12. Изгубената България
13. Ic Xс Niка
14. The Monarchist
15. Задочните репортажи
16. Музикалните хроники на един немузикален човек
17. Светослав Малинов - член на ЕП
18. Сергей Петров - Араджиони