Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.05.2008 10:03 - а пък една юлска сутрин...
Автор: templar Категория: Политика   
Прочетен: 6691 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 20.05.2008 14:27


Продължение на Suzy Q и горещото лято на 93-та 
и  Easy livin" между Куцата медуза и Маймунарника

Джулая е онзи "хадж", който всеки правоверен хипар мечтае да извърши, когато стане достатъчно голям за да го пусне баща му. Сресах голямата си коса, вкарах си ризата в гащите, придадох възможно най-будещо доверие изражение  на физиономията се и се заех с подлата и благородна задача да излъжа родителите на Марина, че отиваме на хотел на мой братовчед... Номерът мина и към 22:10  нашият полупразен трамвай N 7 цепеше мрака по Мария Луиза на път за гарата. Трамваят беше раздрънкан, сучеше се и скърцаше във всички посоки и се движеше едвам-едвам. Невероятно, но успяхме да хванем влака. Пътуването беше гадничко, на картата на чувствата се намира там, където се пресичат кръговете на  тръпката, шубето и умерения дискомфорт. Все пак, към 6:20 сутринта вече смучех своята кисела бира в Куцата медуза, а Марина си събираше мидички.

Марина не ми беше гадже, защото беше много повече - приемах я за равностоен човек, неразделна част от малкия ми свят Джим - Оги - Груди -Дийн Мориарти - Димитър Бояджиев (поет симвплист, за който ще ви разкажа друг път). 

Днес нямаше да хващаме чавдарката. Трябваше да се пътува на стоп. La noblesse oblige. С питане хванахме правилния тролей, който след почетна обиколка на града ни свали на "онова" кръстовище, от което почва Пътя. Застанахме преди бензиностанцията и започнахме неубедително да махаме с ръце. Покрай нас минаваха всякакви неща - цигани с каруци, бачкатори с Жук-ове, гъзари с голф-чета и "наточени" жигули,  други хипари - по един, по двама или трима....Накрая, след близо 2 часа седене, две момчета с вид на 2-години по-големи от нас и с коси с 2 години по-дълги от нашите се приближиха и любезно ни обясниха, че така, както я мислим няма да се получи. Тези господа, ще ги нарека условно Владо и Ясен, усмихнато ни светнаха за правилата на автостопа, види се от много далеч е личало, че сме greenhorn- чета. Та логично е да се спре не преди, а след бензиностанцията, защото хората потеглят, но още не са ускорили и могат да реагират и да спрат. Освен това така ще отсеем онези шофьори, които зареждат бензин и се връщат в града . А стопаджийският бон-тон повелява, когато преди теб на мястото има други стопаджии, да ги подминеш и да застанеш на 100-тина метра след тях, за да могат те да хванат първия добряк.  След "инструктажа" Ясен и Владо ни отстъпиха своето "стратегическо" място и ни пожелаха успех. Добри духове!

Към обяд градината пред централния плаж на Созопол приличаше на стан на мамелюкска конница. Около 200 хипари, някои спящи, други свирещи на китари, трети похапващи щафетки "шпек" с хляб. Единствените "външни" бяха  няколко колоритни грозни пънкара, които създаваха шоу на минувачите, като правеха гребените си с лепило Рила. Раздърпаното множество вдъхваше недоверие и дистанциран респект у туристите и минувачите, с изключение на созополските баби, кото са видели всичко в този живот. Те си стояха по околните пейки, плетяха си покривчиците и чуроликащо ни  одумваха  на своя архаичен гръцки. 
По някое време катуна се вдигна като по команда и бавно, героично и прашно се затътри към скалите на стария град. Малко след улица "Милет", чието л бе надлежно преправено на Н, ни пресрещнаха дебеличките местни полицай. Те спряха шествието, накараха ни да млъкнем и високо обявиха, че ако до 13:30 не напуснем града, ще ни арестуват за скитничество. Като добро момче, перспективата часове след първото ми напускане на дома, да се обадят на баща ми от милицията не ме въодушеви никак.  Джиги - колоритен нов приятел ме успокои да не се притеснявам - тъй като съм непълнолетен, ще ми вземат паспорта и ще ме върнат в София "по етапен ред", което значи служебно, т.е. ще спестя кинти за влака. Енджи - досаден стар хипар от Благоевград се кискаше от страни и ме уверяваше, че няма страшно, на другия ден те пускат...

Реши се, че ще срещаме Джулая на Варвара. Тогава не знаех какво е Варвара, но тъй като нямах много опции - в Созопол ме чакаше строгата ръка на закона, ние с Марина се понесохме по Пътя.  200 хипари стопират по красивия път. Истинска въодушевена вакханалия, революцията с ранички, както я бе нарекъл Керуак. Вече се бяхме престрашили на стопа и затова безгрижно сменяхме колите. Навсякъде срещахме от "нашите", махахме си, хилехме се, и си бибипкахме, когато шофьорът е пич. Южно от Приморско край една горичка се запознахме с Ники и неговата мацка. Ники днес преподава физика някъде в Дания. Окъпахме се на  див плаж.  Ники ме светна за разликата между туриста и пътешественика: за туриста целта е крайната дестинация, а за пътешественика - пътя до там.  Разделихме се с Ники и зачакахме следващия стоп.  Зададе се светлокафяв Москвич четиринадесетак, със заварен арматурен багажник, зелен китеник на волана, а вътре се возеха двама цигани. Ама живи класици: потници на дупчици, мустаци, златни зъби и много татуировки: Айша, сърца, русалки, котви, "Бухово 78-82" и други биографични и животописни бележки. Попитаха закъде сме, ние казахме Варвара, грейнаха златните зъби и казаха, че и те са за там. С целия си акъл ние се качихме в москвича и потеглихме... години по-късно щях науча, че варварските цигани не са като другите  - те не крадат и са пълноценна част от колорита на това наполовина циганско село. Някои дори дават къщите си за квартири и чистотата там не отстъпва на българските. 

Нашите двама змейови ни закараха чинно до центъра на Варвара. На полянката пред смесения магазин има нещо като дървена стълба към небето. Не е ясно точно какво е, но и днес го има. Около него се бе разположил нашия катун, а наоколо циганите гледаха с респект. Такова циганско работа не бяха виждали. На тази ливадка дрънкахме и пяхме, ядохме и пихме докъм 7 часа, когато се отправихме към Дарданелите. Това е огромна ливада, която завършва с надвесени над морето скали. Има едно "желязно дърво", където е сниман филма "Голямото нощно къпане". Запалихме огньове, наизвадихме бира, кренвирши, китари. Нощта дойде, небето се покри със звезди, лунната пътека изглеждаше като кичозна картина от подлеза на ЦУМ, огънят се отразяваше в китарите и нямаше по-приятно изживяване за един 17 - годишен софийски пубер и най-добрата му приятелка.  Заспахме в моя спален чувал. Събуди ни добрият Джиги, за да не проспим онова, за което сме били толкова път. Старите хипари ни отглеждаха с много внимание и братска любов, за което  имат по една златна точка на небето.

image


15 години по-късно се заклевам, че изгревът над  Варвара е несравним с никой друг изгрев по света. Груди леко влачеше солата на July Morning, аз бях гушнал Марина със спалния чувал и се чуветвах като Чингиз хан, който превзел цялата земя, стигнал до ръба и и проточил краката си в бездната.

След изгрева преселението започна отново, този път в обратна посока. В Царево проснах наквасения от роса спален чувал да съхне на централния площад пред кметството, купихме си банички и кисело мляко и закусихме. После продължихме на север.

През 1993 още нямаше мутри като масово явление. В новините се появяваха съобщения, за потрошена с булалки кола пред бар "Хавана" на Витошка и за "т.нар. бригада на борците, Говореше се, че руски банди от бивши "афганци" се опитват да завладеят Златни пясъци, но срещат отпор от наши "спортисти". Всичко това обаче живееше повече във вестниците, отколкото по улиците. Не беше станало мода.
Малко след разклона на Царево, както си вървяхме по пътя ни настигнаха две коли - Мерцедес и БМВ. Колите ни подминаха и спряха. От тях се измъкнаха двама огромни типа, с изрязани фланелки, тъмни очила и татуировки с черепи по гигантските бицепси. Единият от двамата започна да лае нещо на руски и да сочи към Марина. Аз си глътнах езика, започнах да преглъщам сухо, коленете ми омекнаха, а единственото, което чувах беше пулса в ушите си.  След като онзи лая малко, се включи и другия. И той сочеше Марина. Струва ми се, че времето започна да тече на забавен кадър. Изведнъж някъде далеч в окухавялото ми съзнание се промъкна бегъл смисъл. Единият питаше:
- Ета Дипьорпль?
- Нет бляд, ета Юррая Гиип! - отговори другия и го прасна по рамото,
Сочеха не Марина, а касетофона, който тя носеше. Хората се опитваха да бъдат любезни. След това попитаха как да стигнат до Арапя.  Сапсибо, товарищ Петкова!

След като руснаците отпрашиха, преди да се опомним, пред нас закова бял запорожец. В него имаше само една седалка - шофьорската. Другите чичото махнал, защото кара картофи до Бургас. Качихме се на дюшемето и така пристигнахме в Созопол. Късно вечерта се закатерихме към Рибката да ловим стоп до Бургас.  Заловихме една зазка с двама много изпаднали метъли. Те бяха от онези истински битници, които не се нуждаят от организирано движение, от джулай и от други такива "протоколни" неща. Те бяха герои от "Улица Консервна". Бяха ходили някъде да бачкат, тям бяха крали агне, бяха го пекли, а голямо парче печено месо стоеше увито в амбалажна хартия на задния джам.  Естествено, че ще ни закарат до София, защото зазката няма музика, а Груди ще ни пее. Извадиха няколко касетки на Iron Maiden, от онези пиратските, които се купуваха по битаците през 80-те и полетяхме по пътя, дрънкайки глупости в опит да надвикаме двигателя на зазаката. В едно село след Карнобат отбихме от пътя и спряхме. Там единия екземпляр ме помоли да отида с него. Аз оставих Марина с другия и се понесох между селските къщи. От един гараж купихме 8 - 9 бири на "тънка цена", върнахме се в колата и ги оставихме в краката на човека до шофьора - за из път...

Зазката цепеше горещата нощ, над нас се беше облещила луна като обредна пита, Груди мъркаше нещо, Марина и екземпляра с бирите спяха, а аз поддържах разговор с шофьора, за да не заспи и той. Той нямал книжка, но карал от малък. Тази зазка я купил на старо, но била на името на бившата му жена, защото тя имала книжка. След като се разделили, тя за да го прецака обявила колата за открадната и сега зазката била за национално издирване. По някое време, докато се любувахме на пълната луна и празния път, аз забелязах, че мантинелата и другото платно са ни отдясно. Споделих опредпазливо опасенията си с моя събеседник. Той изспсува тихичко, обърна колата и се върна 3-4 км. за да се включи в правилното платно. Отбихме по някакви пътища към Златица, да търсим някакъв тип "Хари Облака", който свирел на банджо. Облака работел там като бояджия, заедно с една компания. Обикаляхме Златица през нощта, но не срещнахме нито едно живо същество. Хари спеше някъде зад тъмните прозорци на общежитията. Така пропуснах да се запозная с него и да чуя как свири на банджо. Продължихме . На разсъмване си бях у дома. 

image
He ain"t heavy, he"s my brother...



продължава тук Продължението на пътя (вместо епилог)




Гласувай:
0



1. анонимен - supperrrr!
19.05.2008 13:03
adski mnogo ti zavijdam. Az me4taia da obikaliam na avtostop, no sum go pravila samo v 4ehia minalata godina kogato biah na gosti na edna priatelka. Mn e qko
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: templar
Категория: Политика
Прочетен: 3519057
Постинги: 428
Коментари: 2648
Гласове: 10558
Календар
«  Януари, 2022  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31