Спокойно, това е заглавие на книга. Но днес няма да пиша за книги. Ще пиша за хора. И по-точно за човеци. 
Вчера имах честта да участвам в националното събрание на Съюза на възпитаниците на Военното на Негово Величество училище (известни като "царските офицери"). Разбира се, имаше присъщата за тази общност тържественост и церемониалност - бойното знаме на ВНВУ бе внесено от няколко кавалери на по два ордена за храброст, под звуците на гвардейски оркестър. Знаменосците бяха на по 90 години. Излязоха на сцената и застанаха мирно. Така стояха, изпънати като струни до знамето през цялата официална част на откриването. Наложи ми се да изляза и объркан в коридора се озовах зад кулисите. Там видях следната мила картинка: На столчета седят двама възрастни господа, които съвсем дискретно, незабележимо се редуват да сменят знаменосеца на сцената, защото поради възрастта си, не може да стои прав прекалено дълго, а и знамето тежи в треперещите му ръце....

За последните 20 години неотклонно се бутам в обществения живот. Имам съмнителната привилегия да познавам лично дейността на огромна част от антикомунистическите деятели в София. И съвсем отговорно, убедено и непоколебимо твърдя, че от всички тези хора, интелектуалци, политически дейци, репресирани, стара буржоазия, надъхани свободолюбци и прочие, бившите царски офицери стоят няколко класи по-високо в морално, човешко, личностно отношение. Те са най-качестввените хора, които съм благословен да познавам, много ярко контрастират на фона на всички останали.

Като казвам това, искам да декларирам: Моят дядо (Бог да го прости) е царски офицер. Но аз нямам личен спомен от него, тъй като почина когато бях на 4, при това живееше в друг град. Така че възторгът ми към тези хора е плод не на родова памет, а на личен опит от срещите по площади, шествия, очукани партийни и читалищни зали и много, много разговори.

Като казвам, че възпитаниците на ВНВУ са най-качествените хора, нямам предвид обичайните добродетели, които харесвам у тях, и които могат да се сторят дискусионни за мнозина. Нямам предвид фанатичния им патриотизъм, безкомпромисния антикомунизъм и вдъхновяващия (за мен) консерватизъм и неподатливост на "модерно" пазарно - ориентирано светоусещане. Не говоря за тези неща. Не и в тази статия. 

Онова, което отличава като черното от бялото царските офицери от комунистическите офицери, отличава царските офицери от останалите съсловия изстрадали комунизма, отличава царските офицери от всички следващи поколениям,  е преди всичко уникалното чувство за дълг. Чувството за дълг е онази тяга, която им позволява да преживеят десетилетия мъчения, концлагери, затвори, унижения и тормоз от всякакво естество и да доживеят промените с гордост, чест и завидно достойнство. В годините на прехода, когато младите поколения антикомунисти масово се огъваха, корумпираха, разочароваха и разкашкваха пред изкушенията на времето, тези старци останаха бетон от чест и морал. Казвам го, защото ги познавам добре. Лично и поотделно. Не говоря общи приказки и обобщения.

Къде се крие това уникално чувство за дълг? Къде е тайната? Мисля че ми просветна къде е.
Тайната е в клетвата. Тя отличава царския офицер от останалите мъже на България.

Всички ние, които сме служили,  сме се клели с войнишката клетва. В различните епохи нейният текст се е променял, но в общи линии се е свеждал до думите "...и ако се наложи, да дам живота си  за нея [Родината]..."   Докато сме в казармата и после, ако ни призове под знамената...

Клетвата на царските офицери е:  "Кажи кога да умра!"*
За разлика от нас, те обричат не  живота, а смъртта си на Родината.
Това означава, че поемайки пагоните пред иконата в параклиса на Военното училище, твоя живот става един постоянен караул, всеки ден и час,  до последния дъх. И през целия останал свой живот трябва да бъдеш изряден, стегнат, бдителен, трезвен, и храбър - като пред знамето.  Обричаш на България не живота,  а времето до смъртта. Родината само трябва да избере кога да я изпрати при теб, за да те освободи от "носене на службата".

Затова ти си еднакво горд и спокоен, когато умираш под куршумите в полята на Унгария, падаш пребит до бригадирската количка в концлагера или издъхваш от старост в мизерия, забравен от близките си. Посрещаш съдбата си с вдигнато чело - просто изпълняваш дълга и спазваш клетвата си - кристално ясна и изчистена от морална гледна точка постановка, няма дилеми, няма място за разочарования.

Хората, които са видяли и преживяли повече смърт, отколкото аз съм  гледал  по филмите, бяха и са  най-живите и най-добри човеци, които познавам!

"Промяната" заварва възрастните и съсипани от тежкия живот войни с разклатено здраве и минимални пенсии (нали са "фашисти"). Държавата в лицето на повечето правителства, включително "нашите" ги подмята и подритва. Тогава те се организират сами - онези от тях, които са лекари по образование правят график и в клуба на Съюза започват да дават дежурства и консултации за своите братя по клетва. Без заплащане и за сметка на личното си време....

В Клуба на СДС - Триадица имаше един служител, който отговаряше за помещението - да отключва и заключва, да бъде чисто и подредено.  Възрастен човечец, изключително съвестен и любезен.  Надъханите политиканстващи философи, общественици и възторжени деятели на гражданското общество понякога го гледаха отвисоко, като някакъв байчо. Някой обаче знаеха, че този скромен и тих човек е два пъти кавалер на ордена "За храброст", преживял всички зверства на най-хуманния строй.  Баща му, също офицер, e легендарния Любомир Кузупов, спасил през Европейската война  знамето на Първи пехотен софийски полк, като месеци наред го крил под дрехите си в пленническия лагер, под заплаха от моментален разстрел. Така че, ако днес се бием в гърдите, че "нямаме пленено знаме", то е заради този човек... човек, който вечер след вечер чакаше до тъмно да изговорим всичките си глупости и да свършим всичките си цигари, за да може да загаси и заключи след нас...

Когато бай Сашо (Бог да го прости) се разболя тежко, с ръководството на организацията решихме да подпомогнем финансово лечението му.. Както можете да предположите, той беше на 80 и..и нямаше излишни средства. Най-трудното нещо на света беше, да се преборим с желязната гордост, на този толкова кротък в ежедневието си човек. Той никога не се оплака. Научихме за болестта му от други хора. Не желаеше да приеме помощ от никого,  дори от своите приятели. И това ставаше във времето, когато стотици напираха и се мазнеха, белким закачат нещо от "нашата" власт....

Такива ми ти работи...




Още за тях в http://edinzavet.wordpress.com

____
* "Кажи кога да умра" е заглавието на една книга  от Христо Троански - биография на полк. Димитър Младенов. Авиаторите, които бранеха небето на България от летящите крепости, имаха черепи на петлиците си, т.нар. хералдическа "мъртвешка глава"

Също беше царски офицер-лекар (лека му пръст на човека). И е прекарал 5 години от живота си по затворите за това и още 10 години интерниране по селата. И също никога и никого не е молил за помощ, нещо повече, дори не съм го чула да се оплаква. Носеше поражението на ржима с достойнство, а собствената си съдба с още по-голямо. Да. Офицер.

Изключително точно е формулирано чувството за дълг в тези истински синове на България. Защо не предложите този тескт за публикация във вестник АНТИ /"ПрО И АНТИ", който комай е единствен най-близо до останалата десница в страната?

Тайнството на клетвата е и тайнство на онези ценности, които малцина останаха да изповядват - чувство за дълг, висок морал, чест, гордост, смелост, непоколебимост, решителност, всеотдайност... И всичко в името на НЕЯ - РОДИНАТА.

Необходимо е, особено днес, да се припомня по-често какво е code d'honeur.

Единствената ми забележка, не към текста ти, разбира се, е че днес този патриотичен дълг би трябвало да звучи: "Какво свърших днес, с колко неща се преборих - самостоятелно или заедно с други, за да ЖИВЕЕМ (НИЕ, ОБЩНОСТТА, РОДИНАТА) утре по-добре!" А това се оказва, май, доста по-трудно, отколкото да принесеш живота си в жертва на бранното поле:( С последната си забележка не искам по никакъв начин да омаловажа живота, делото, страданието и славната смърт на тези именни и безименни патриоти преди нас. Просто искам някак си ние да намерим мястото си в редицата на достойно живелите поколения. Толкоз.

Не е лесно. Май че начина е да обречеш смъртта си на каузата.

А както обичаше да казва един приятел:

"В нашата организация е пълно с хора, които са готови да умрат за нея, но липсват дори няколко, които да са готови да работят за нея..." :)

Не нецензурни, но обидни като смисъл. Да ги пише в собствения си блог. Аз няма да му гостувам за да споря с него.
Здраве!

И тъга.

този път беше написал България с малка буква :)

търсите родината във всякакви символи, но не и в себе си - флагове, букви, песни. И сте много ревниви към тях, не към нея!

Благодаря ти за мнението.
Моят отговор е:
Не е нужно да я търсим в себе си, защото я носим. А символите са си символи. Те са важни и скъпи. По-големи са от отделния човек. Помагат ни да преудолеем егото си. А егото е най-голямата отрова. Но е много трудно да се обясни. По-добре е да се почувства.
Аз по принцип съм точно това, което влагаш в думата "патриот" от твоята "космополитна" (може би) гледна точка. Но специално тази статия я писах не за патриотизма, а за силата на човешкия дух. Щом не си го разбрал, вероятно не съм се справил добре.
Бъди здрав!