Два поредни блока почивни дни прекарах в безсъници. Избирах и преписвах пасажи от една от най-въздействащите книги, които съм имал привилегията да чета и препрочитам няколко пъти. Може да ви се стори старомодно и прекалено да пренабирам вече печатан текст. За мен не е така. Има две причини да посветя почивката си за полвин месец на такова едно странно занимание. Първата е егоистична – още от гимназията уча най-добре с писане. Ако нещо не ми мине през ръката много по-трудно го осмислям и запомням. А да осмисля, подбера и след това да препиша пасажи от книга предполага по-дълбоко влизане в нея, отколкото обичайното прочитане „на вентилатор”. Затова практикувам този подход, разбира се само за най-най-добрите книги. А „Безсъниците” е в челната тройка (част от проекта ми "100-те книги")

Втората причина за преписването е, че се считам задължен на Стефан Попов за огромното удоволствие, което изпитвам всеки път, когато потъна в триизмерния духовен свят на неговата философска, политическа, историческа и културна мисъл. Ако с четири дни преписване ще помогна дори малко за популяризиране на името на този истински колос в скованата му от посредственост родина, ще бъда безкрайно благодарен.

 

И така, в следващите няколко дни, на малки, смилаеми порции ще ви запозная с „Безсъниците”. Трябва да направя уговорката, че в сравнение с целостта на книгата, отделните пасажи неизбежно приличат на мотиви от велика симфония, направени на мелодия за GSM...  „Безсъници” наистина е велика симфония, на която е най-добре да се наслаждаваме в нейната цялост – с нужната последователност и композиционно единство на текста и в подходяща атмосфера.

Въпреки това, давам си сметка, че много хора нямат възможност, време и навик да четат подобни книги. Затова смятам начинанието да не е лишено от смисъл.

 

Полудявам по една книга, защото откривам в нея свои мисли, емоции и светоусещане и се дивя на таланта и красивия език на автора, съумял да ги изрази толкова добре, колкото аз не бих могъл. Така че една подборка на чужди мисли винаги е субективна, лична, огледало на моя собствен консервативен мироглед. Сигурно в книгата на житейски мъдрия Попов има редица моменти, до които моя неопитен и търсещ дух не е дорасъл да се докосне. Така че всеки би откроил в „Безсниците” своите върхове, аз нямам претенция за меродавност.

 

И още малко мотиви за начинанието: Често критикувам днешните  „десни интелектуалци”, а и политици  за безплодното и безмислено поведение. Вече 20 години те шумно се възмущават и ритуално клеймят заливащата ни чалга, пошлата халтура, която ни се представя за култура. Но в същото време досега, с много малки изключения не успяха да представят алтернатива на кича – свой, качествен, висок стил в културата, медиите, обществените нрави. Затова и пускам тези откъси – те са качество, т.е. обратното на днешните популярни „общественици”

 

Не знам дали не е късно. Признавам, че съм по-скоро песимист. Но дори и всичко да отива на кино в тази държава, струва ми се, че малкото хора със смисъл в главата трябва да направим поне едно последно усилие: Докато Титаника потъва, докато обезумялото население се щура в паника и се блъска за спасителните жилетки,  брои джамиите в Родопите, купените гласове и продадените съвести, ние да облечем спокойно фраковете, да закачим ордените, да се изправим в средата на опустошения салон и докато водата се катери по глезените ни, оркестъра да свири валс. Дължим го на хора, като Стефан Попов.

 

 Биография:

Стефан Попов е роден на  24 януари 1906г.   в София..

Баща му – Сава Попов е роден 1874г.в Севлиево,  завършва Априловската гимназия, след това е сред първите възпитаници на геолого-географския факултет на Софийския университет. Той е изявен учител, географ, автор на много учебници, член на Висшия учебен комитет към Министерството на образованието, кавалер на ордените „Св. Александър” и „За гражданска заслуга”. Основател на Българското географско дружество. Умира през 1949г. в София. По бащина линия прадядото на Стефан Попов е поп Цвятко от Свелиево.

Майка му – Марийка Попова е сред малкото за времето си българки, завършила висше образование. Внучка е на добрички учител, обесен от турците. След като завършва варненския девически пансион, баща и – виден добрички търговец, я изпраща да учи литература в Париж.

 

Когато е на 4 години,  семейството на Стефан Попов заживява в Русе, където баща му е назначен за директор на Висшия педагогически курс за учители. В Русе Стефан Попов учи в немското католическото училище „Св. Йосиф”, където учи немски и френски език, а чрез частни уроци научава и английски. Започва гимназиалното си образование в Русе, но тогава баща му е назначен в Министерство на образованието и семейството се завръща в София, където Стефан завършва гимназия. Попов започва много активна обществена дейност като журналист и редактор, основател и лидер на младежкото движение „Млада България”. Най-големият  обществен принос на младостта му е че става основател на Юношеския туристически съюз, който популяризира туризма сред младежите в цяла България и най-вече в битието му на първия и най-виден наш алпинист, създател на организирания алпинизъм в България, организирал първите алпийски експедиции и изкачвания на върхове кактов България, така и в Алпите. След 1925г. пише, редактира и публикува в изданията Млад турист, Български турист, Народ, Слово, Отечество, Утре, La Bulgarie, Юридическа мисъл. През 1930г. Стефан Попов завършва право в СУ и работи като асистент на проф. Йосиф Фаденхехт, а по-късно и като адвокат на свободна практика. През 1935г. Попов се жени за ученическата си любов – Тина Маринович. Тя е от виден русенски търговски род, дядо и по майчина линия е цариградския търговец Костаки Маринович (1829-1885), участник в националните борби и съратник на Левски. Маринович вероятно произхожда от стария католически род Маринович от Чипровци, сроден с Парчевич и Пеячевич. Родоначалник е Богдан Маронович (1644-1721), австрийски благородник, полковник в австроунгарската кавалерия, участник в Чипровското въстание. При все това Костаки Маринович е православен. По майчина линия, дядото на Тина Маринович е Панайот Пенков – първия русенски индустриалиец.

През 1940г. Попов приема поста аташе по печата в Бългаското посолство в Берлин, където работи до 1942г. После работи в българската легация в Будапеща, а от 1943 г. – в Берн. Попов има широки познанства в българския артистичен, културен и политически елит, а дипломатическата му работа го прави приет член на висшето европейско общество – факт, от които се възползва максимално за да се докосне до великите умове и културните върхове на своето време. След съветската окупация в България, Попов остава емигрант, живее в Швейцария, Париж и Мюнхен.  От 1951г. е наставник на образованието на Симеон II в Испания, но през 1955 напуска двора в изгнание. Дълги години е активен в емигранстките среди, говорител в радио „Свободна Европа” и дългогодишен главен редактор на българската секция на  „Гласът на Америка”. Основател и председател на българското академично дружество „Д-р П. Берон” обединило български учени-емигранти. Стефан Попов изучава европейската история, философия, култура и изкуство и издава редица статии и няколко книги, които са признати за първокачествен стандарт в областта на философията на историята.

Умира на 20 октомври 1989г. в Мюнхен, броени дни не му достигат за да види рухването на комунизма, който ограби целия му живот, отне на България един от най-ерудираните и мислители и насила обогати Европа с една ренесансова личност. Преди няколко години прахът му е донесен в България и погребан в Софийските централни гробища.

 

Библиография:

Планини и хора (1938)

Воля за облик (1970 Мюнхен /на немски)

Българската идея (1981)

Третото поколение  (1981)

Сто години българска свобода (1979)

Тринадесет български века (1981)

България и Европа (1980)

„Народът” (1987)

Идеята за Европа през вековете (цикъл лекции по РСЕ 1976-1977)

Краят на всички илюзии или Европейският културен панславизъм (1982 – немски)

Безсъници (1989)

 

 За автора и книгата:

„Да беше забравил България, цял свят би го запомнил: Стефан Попов беше единственият наш мислител, който имаше какво да каже на света като гражданин на света. Но той съзнателно реши да го каже като българин, най-вече за българи, дори тогава, когато говореше на немски... Така, както митичния майстор Манол, и Стефан Попов вгради най-милото си в неразрушим духовен мост през времена и простори, затемелен в българското и извисен до световното. За него и през него домашната българска история стана ядро във вселенската философия на историята. За Попов, духовен двигател на историята е нацията. Род и племе са биологични обюности, в които господства първичната кръвна връзка. Но те са обречени да се претопят в купела на нацията, която е вторична, духовна спойка. ...

... Понеже мисли в такива световни размери, Попов отмерва българската история със световен аршин: естествения и стремеж да се вгради в наднародностни духовни общности. България намира сили да се изтръгне из клещите на Отоманската империя, защото остава глуха за светогледа на исляма. Тя се стреми да се приобщи към Запада не защото е принудена от преходни политически насилия, а защото тя вече се е приобщила към западния мироглед, дори тогава, когато е стигнала до него през отгласите му в Русия. Българският народ е балкански, но българската история е европейска!

            Но прилагателното „европейска” не е просто географско описание. То е дори повече от политическо предписание, то е етическо съзнание. Да бъдеш европеец значи, да се отърсиш от безогледното и безизходно патриотарство, да нямаш друг Бог, освен зачитането на правата на човека в живата, разнородна тъкан на нацията...Това е заветът, който ни оставя единствения български философ на историята, покойният, достойният Стефан Попов. И понеже той ненавиждаше голословието и гръмословието, най-добре ще зачетем паметта му със собствените му сдържани слова, изречени на една сказка на български през 1977г.: „Ако в България все още може да се срещне нещо от старата обич към Европа, все още се признава и застъпва мълчаливо духовното родство с нея, толкова по-високо Европа трябва да зачита тази духовна мъжественост.”

Петър Увалиев, 1989

* * *

 

„През есента на 1982г. в Залцбург се запознах със Стефан Попов. Причината за тоя му интерес беше моята книга „Българският Великден”, която по думите му породила у него надежди, че нещо ново става в България. Като всички българи отсам бариерата, аз не знаех почти нищо за моя събеседник и сега дори би трябвало да се изчервя от срам за това. Един необикновен човек и европейски мислител от голям калибър. ... В разговора, за който споменавам, имаше един страшен момент. Не помня какво ми беше дало повод, но аз в упор попитах събеседника си защо в края на краищата не дойде в болезнено обичаната от него родина. Вече имаше амнистия, формално нямаше никакви пречки. Стефан Попов ме изгледа почти свирепо, опъна се като струна и като отправи поглед някъде в пустотата, със суров глас каза: „А няма ли да изскочат от гробовете си всичките ми погинали приятели и да ме попитат какво правиш тук?” Беше наистина сюблимен, страшен!

... За едно нещо трябва да се съжалява особено. Известно е, че Стефан Попов много е държал спомените му да бъдат напечатани по стария правопис, правописа отпреди реформата от 1945г. Зная добре, че това не е нито каприз, нито формализъм, а дълбоко принципна позиция на автора. В това изискване се оглежда целият му творчески дух и особената му духовна строгост и непримиримост. В това му желание се чувства решаващото значение, което той отдаваше на приемствеността в българската история  и култура, на необходимостта от езиково, а оттам и национално единство между българите от всички краища и посоки на страната, на убеждението, че нашата истинска родина се съхранява в културата и духа. По технически причини, осъществяването на неговото желание се оказа неизпълнимо.

            Завиждам на читателите, които тепърва предстои да се докоснат до творческия свят на Стефан Попов.

Тончо Жечев, 1989г.

 

* * *

„Едва ли друг българин се е сродявал така органично с плодотворните идеи на Запада, както Стефан Попов. Ние, неговите съвременници и в някои области негови сърадетели, имаме всичкото основание да се гордеем с него, като историко-философски мислител от европейски формат и като олицетворение на българската „воля за облик”, на всебългарската воля за нация.  И ако в четвъртата си беседа Стефан Попов сочи Николай Лилиев като най-европейския ни поет и писател, то ние с пълно право можем да поставим сами и него на същото равнище като най-европейския бългаски мислител в наше време.”

Христо Огнянов, 1993

* * *

Тази книга е посвещение в историческо рицарство! (Хисторишр Цайтшрифт) В списъка „Барометър на книгата” на списание „Критикон” за най-важните издания на годината моето име и заглавието на книгата стояха пред тези на Арнолд Гелен, Хайек и Солженицин... За един българин повече не можеше да се иска...

... „Ти идваш късно, но все пак идваш” – се казва в една немска песен – то би могло да се каже и за тези признания, намерили „официален” израз в международни енциклопедии като „Dictionary of International Biography” (Cambridge 1980), “Who is Who in Literature”, в които името ми и кратък животопис фигурира като единствен  българин...Но колко ми струваха всички похвали, когато България мълчеше? Опасението ми, че книгата ще стане жертва на „заговора на мълчанието” се сбъднаха...

Стефан Попов (за книгата му "Воля за образ")

Епохална снимка: "Тримата големи" на българската консервативна емиграция - Христо Огнянов, Стефан Попов и Петър Увалиев на 80-тата годишнина на Попов.


ВИЖ ВСИЧКИ ТЕКСТОВЕ В НОВИЯ МИ БЛОГ

или поотделно тук:

Безсъници I
*
Безсъници II
*
Безсъници III
*
Безсъници IV
*
Безсъници V
*
Безсъници VI
*
Българската идея I*
*
Българската идея II
*
Българската идея III


*Откъсите от "Българската идея са от блога на Любен

с тримата големи ерудити,интелектуалци с огромен духован и творчиски потенциал ми направи впечатление.Спомням си с какво удоволствие слушахме всяка седмица културните беседи на Хресто Огнянов(с псевдоним Борис Босилков) по радио "Свободна Европа".За тези хора сега не се говори,мълчи се.Направих справка,на тяхно име не е кръстена нито една улица.За сметка на това отново изпълзяха комунистическите глашатаи като Левчев,Цанев и подобни.Доказателство,че на власт в България са същите,с непроменен манталитет,които навремето ги репресираха и изгониха.

И аз често препрочитам тази книга. И, четейки я, си давам сметка за истинските мащаби на пораженията, донесени от комунистическата жакерия. Какви личности е имала България... но едни от тях, като Стефан Попов е трябвало да поемат пътя на изгнаничеството, други са били изпотрепани по лагерите, трети са били натикани в миши дупки, четвърти просто не са имали възможност да развият напълно потенциала си. И нещо, което по-рядко се споменава - една среда е унищожена. Останали са отделни хора - отломки от нея, разпръснати тук и там, всеки от тях - самотник сред морето от лумпенщина, особняци някакви, нямащи никакво обществена значимост.
Гледайте сега "йелитъ" на нацията какво представлява. И това тепърва ще дава своите плодове. Най-лошото още не е дошло.

Благодаря, приятелю, за времето, което си отделил да ни почерпиш с хубави слова:)
Най-много на мен лично ми харесаха следващите думи и е много хубаво да си ги повтаряме в очакването на Доклада на ЕК:))), когато пак така ужасно ще ни е срам. Както казва Абечко "кръв, кръв се хвърля в лицето ми, господа...", като си помисля как (и с пълно право) мислят за нас хората.
Поздрави и успех!

Но прилагателното „европейска” не е просто географско описание. То е дори повече от политическо предписание, то е етическо съзнание.

техническа грешка поради отпущение на поганеца... поправена е вече.

Радвам се да доставя радост и се надявам, "песимизма" ми да бъде разбран правилно - самоироничен, нещо като позата с "дуенето на бузи" на Писанчо Воробянинов, за да изглежда по-авторитетен като баща на революцията и предводител на дворянството :)

@анонимен 2: не съм съвсем съгласен с тази логика... и през 1940 Стефан Попов е бил сериозно изключение...

Каква техническа грешка!? Всичко винаги си е било наред. Само аз се осрамотих, като написах Абечко, вместо Алеко (чко) Константинов.
Ами то така, като ни пуснаха тези кръстословички за национална матура.... Изпаднахме всички в нещо като национален ступор - "Смерт чиновника":)))))
Иначе наистина гадното е, че в следващия месец покрай доклада на ЕК ще трябва да понесем срамове - не толкова заради парите или заради друго папкане, ама защото явно се държим като страшни поганци и папищаши. Така излиза. Нали видя новия резил - http://envoye-special.france2.fr/index-fr.php?page=reportage-bonus&id_article=653
Нейсе, да продължаваме!

Едно от най-хубавите представяния на Ст. Попов, които съм виждал. И толкова много неща си казал на място и в контекста на (вероятно) незагиващата българска идея!

А най-накрая се сетих и за една (макар и кратка) среща с П. Увалиев в Лондон в началото на 90-те. И за редица други срещи с бивши емигранти...повечето от тях вече не измежду живите :(

имам огромна молба. Във Википедията на търсене на Ст. Попов излизат само един генерал и един плувец. Моля те да сложиш твоят текст за този велик българин и там. Благодаря предварително.

ПП И имаш ли нещо против (ала не знам как да цитирам, че пуснатото е написано от теб - в никакъв случай няма да го давам като мое, но искам и още хора да го прочетат) да разпространя тексът ти за С. Попов и по други форуми?

Колкото до текста - това ми е идеята - да се появи на колкото може повече места. Нямам претенция за цитирания, източници и т.н. все пак източника е един - Стефан Попов.

Колкото повече хора го прочетат, толкова по-бързо ще пробием "заговорът на мълчанието"
Дерзай и ти, и всеки който поиска.

и щото темпар на други места нищо не значи, просто ще те цитирам като "един добър българин" ;)

цитирай ме като templar, и сложи линк, така ще започне да значи.
А дали съм "добър" Бог знае.
"Българин" определено съм, но заслугата не е моя:)
"Добър българин" пък е понятие, което се присъжда посмъртно, защото докато дишаме имаме възможност да оплескаме нещата и да опровергаем добрите думи от миналото :)

btw Уикипедията е готова. Отне ми 2 минути.

така го усетих (минаха ми 3 други определения) и така го сторих.

Според мен "добър" е нещо, което ... даже да го оплеска човек понякога (щото не е съвършен), не може да се откачи от него, ако си го носи...

Ако само Бог знаеше - нямаше да ползваме това понятие :)

Браво за Викито - прекрасно е!!! Снимките там? Или съм нахален?

Качват се трудно и веднага ги трият. Да се разправяш с "гавазите" в Уикипедия на тема "авторски права" е кошмар. То е ходене по мъките, с което не се наемам.

Keep shining you crazy diamond!

Ти си огромен човек! Хора като теб ми дават надежда в скапания, български ден.

Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вас, мои братя по кръв и по страданията... ...Но ще кажете: днес кой ни зачита и ни припознава тука? Мирувайте. Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго?

безсъници в сиатъл:)) по-правдиво и човешко е некакси:))

едни искат чалга, други - работническо-селски спорове, трети - фокс крайм...

само да ти кажа, темплар, че заедно с твоите цитати (и това, дето пускам от Б. идея) зарибих още 2 души (на друго място) да четат С. Попов :) Наистина!

доставихте ми истинско удоволствие за ума с откъсите от Попов. Имах щастието да познавам, по-точно да се запозная и дори да взема единственото интервю за печатна медиа, от Христо Огнянов през 1992 г., когато беше награден с орден "Мадарски конник", ако не се лъжа.
Добра и мирна нова седмица, Темплар. Силвия Николова silnikol.blogspot.com