Вчера някакъв буден младеж с администраторски права изтрил стaтията, която направих за Попов  в Уикипедия, защото нарушавала авторски права - текста бил "откраднат" от блога на templar...Да наруша авторските права на баща ти, тъпако! Сещам се за статията на един от старите консерватори, озаглавена "Чиновнишкий пролетариат". За какви авторски права можем да говорим, когато става въпрос за биографични данни за една публична личност - дата и място на раждане, родители, професия, брак, дата на смъртта. Трябва да си много кух, за да смяташ, че това е обект на авт. права и да затриеш с delete-то нечий труд, преди да помислиш. 
Добре, кажете ми, как човек да не бъде хомофоб!
Но да махнем с презрение и да се възвисим....:)

* * *
Из "Безсъници" (Стефан Попов)

Моята литературна начетеност, голяма или малка, идваше още от детинските и юношеските години, когато цялата класическа и българска литература – като се почне от Есхил и Данте и се свърши с Морис Меерлинк и Леонид Андреев, от „Нещастна фамилия” на Васил Друмев до „Хайлайф” на Д.Шишманов, минаваше през ръцете на майка ми и на двете ми сестри, за да стигне до мен. В по-късните години младежката общественост и скитничеството по планините оставяха малко време за изящна литература. Трябваше някоя снежна буря да ни заключи с дни в хижата под Мусала, за да убиваме времето с четене на висок глас на „Климати” от Андре Мороа... Духовното ми развитие бе тръгнало по други пътища към други кръгозори, посочени било от Хофманстал в неговата мюнхенска сказка върху „Книжнината като духовен пастир на нацията”, било от Антон Вилдганс в „Словото за Австрия”, което ми показа как се открива и разкрива културният образ на един народ...

Ако ставаше дума за „народни будители” на нашето поколение, в българската литература трябваше на първо място да поставим Стоян Михайловски – ако не за друго, то поне заради мисловната му пристрастеност към идеята за издигане „нивото на околната среда”, а може би и защото той бе избързал да разбере, че „най-лошото управление на народ безкултурен или малокултурен е демократическото.” Ние израснахме, като оставим „Хайдушките копнения” на Яворов и „Кървава песен” на Пенчо Славейков, които бяха литературните молитви на всеки българин, с Кирил-Христовите „Чеда на Балкана”, с военните разкази на Йордан Йовков („Белият ескадрон!”) и с народната задушевност на Елин Пелин.  Аристократи на духа и все пак родолюбци като Димчо Дебелянов и Николай Лилиев имаха мълчаливото пълномощно да отслужат от наше име литературна литургия и в това отношение истинското книжовно „имане” на нашите години бе Димитър Талев: него всички го носеха мисловно на ръце, докато в „Пантеона” на Теодор Траянов влизаха само избраници... Като си спомня „Богомилските легенди” и „Виденията за Древна България” на Николай Райнов, поезия в проза, която ни упояваше със стилистичния стъклопис на езика си, като помисля за „Българските балади” на Траянов, съм готов да твърдя, че по-късно в литературата ни след войните стана едно голямо връщане назад към родното, към българската земя и народ, за което най-добро свидетелство бе Йордан Йовков. В личните ми спомени поне декламирането на „Анабелли” бе заменено с това на „Калиакра” от Елисавета Багряна. 
...

Книгата, просто казано, бе за мен критерий за заможност  възможност: ако можех да си позволя купуването на пожеланата книга, независимо от цената и, бях достатъчно богат, в противен случай бях нещастно беден.
...

Годините, които бях посветил на книгата си, бяха години на постигане яснота по всички проблеми на европейската култура. И затова живеех с чувството на вътрешна зрялост и прояснение, което не се нуждаеше от чуждо признание – стигаше ми да вярвам, че съм се добрал до „Истината” с голямо „И”. За да рабера европейската култура, трябваше да опозная, да разбера и изтълкувам всички прояви на нейния дух: мисъл и дело, музика и строителство, ваятелство и художество. Но сега смеех вече да посегна на собствено основание и към най-сложните и проблеми, към най-заплетените спорове...Литература, история на изкуството, на музиката, на архитектурата станаха за мен гори, в които знаех тъмните пътеки и слънчевите полянки, разбирах шепота на гората и приветите на цветята. Без баналното сравнение с „изкачване на върха” бях се възмогнал на онази височина, от която погледът обгръща и различава височини и форми, низини и проходи.

И да си въобразявах, най-важното бе, че имах чувството на разрешената проблематика в историята на културата, че се водех от прозрения, имащи убедителността на една окончателност. Кой познава задовлството и вътрешното спокойствие на избистрения поглед върху света, значението на отцеждането на онези духовни ценности, които веднъж преработени – като сурови диаманти – не губят никога своя блясък? Убедил ли си се веднъж, че в основата на митологичната европейска история лежи нетърсщият осъзнаване метафизичен стремеж на отделните народи към собствен културен образ, който – идващ като че из глъбините на самото им същество – им придава личност, историческа осанка, физиономия и стил във всички съчинения на обществения им живот под върховния принцип на нацията тъй, че няколкото големи народи измежду тях образуват едва ли не отделни културни съзвездия или пък, ако се прехвърлим в прононсираната култура, че Света Богородица е най-възвишеният образ на нашата култура – и идея, и видение, и упование, и обещание, - че готическите катедрали са най-величавата архитектурна изповед на човешкото посягане с каменни ръце към небето, изповед, прозвучала по-късно в „пасионите” на Бах и в симфониите на Брукнер, че тоновите орнаменти на Моцарт са едновременно и химни, и излияния на най-прочувствената човечност и че с Бетовен бе роден Зевсът на цялата ни култура, тук, на земята, не на въображаемия Олимп, а между нас, тъй както вярваме, че Иисус е син Божи, - не можеш да не реагираш на кризисните ветрове на културния ни упадък по друг начин, освен с мълчалво съжаление, че си се родил толкова късно.
Истинската култура е да стигнеш в съзнанието си хилядата години – от първите илюминирани книги до „Въображаемия музей” на Андре Малро – като цялостно притежание, което не търси нито утвърждение, нито оправдание, защото отдавна е станло същност на една нова личност... Знае ли обаче някой колко самотни часове на размишления бяха прекарани в планинската тишина, колко питащи погледи бяха отправени към творенията на изкуството, колко напрегнати вслушвания в концерти и други продукции, колко привиждания със затворени очи – с една дума, колко унеси в гледаните, но невиждани дневни гледки, колко мъчителни съмнения в безсънните нощи – всички те всред тъгата по България – бяха нужни, за да се стигне до хребетите, от които погледът различава безпогрешно Великото от Дребното, Вечното от Временното, Трайното от Преходното, Ценното от Безценното – и защо тези „спомени” носят надписа „Безсъници”?

...

Приятелите са въобще подаръци на съдбата, а сега тя ни е обърнала гърба си. Впрочем старите приятели имат тази добра страна, че изключват риска на разочарованията, които никак не ни бяха спестени.... Самотата човек не я търси, тя идва от само себе си; но самотата е едно, уединението е друго – първата души, потиска, убива, второто ни позволява да се самоопознаем, а ако е нужно, и да се излекуваме. То пречиства някак отношението ни към външния свят, докато общуването ни с често празните, конвенционални приказки е само загубено време.

 

 

Изтрили са текста, защото е взет от блога на templar ?

Това означава ли, че не са разбрали, че всъщност Ваша милост е templar ?!

Разбирам гнева ти, още повече, възмутително е, че в уикипедията все още няма материал за Стефан Попов. Но може би човекът е действал добросъвестно и В СЪОТВЕТСТВИЕ с правилата на уикипедия. Разбира се, понякога е дразнещо дребнавото стриктно спазване на буквата на правилата. Но в противен случай лека-полека правилата се ерозират и просто престава да ги има. И тогава настъпва с пълна сила добре познатата ни балканска реалност. Прочее, намери начин да убедиш без попържни въпросния администратор, че си автор на материала и че по твоя воля е поместен в уикипедия. Ще прощаваш, че ти давам акъл, но просто бих искал това, с което си се захванал да успее.

отдавна водим битка с админ. произвол в блога! ст.попов крие една истина - бг народ е бездуховен, както и бездушен т.е. ес достижения не можем и да ги консумираме поради вродената ни глупост и ограниченост, било в културен, било в правно-икономически аспкет:)

Нямам нищо против правилата на Уикипедия, напротив. Но:
- Този администратор явно е търсил дали текста го няма някъде. Намерол го е в този блог, но изобщо не си е направил труда да погледне, че в мнения 9 и 11 става съвсем ясно, че:

1. Авторът на блога е направил и статията в Уикипедия (т.е. откраднал я е от себе си :)

2. Същият няма нищо против популяризирането на текста във всякакви издания, сайтове, блогове и т.н., което е изрично декларирано

- Най-важното е, че биографична хронология от живота на една публична личност НЯМА КАК да бъде обект на авторско право. Ако съм публикувал текста на книгата - да, но кога е роден Попов е обективна истина, а не плод на нечие творчество, което може да се открадне.

- Дори и да приемем, че въпросният администратор не е имал време, нерви, подход...да проумее горните две неща, редно беше да сложи предупреждение на самата статия, препратка към "беседа" и да даде възможност пропуските да бъдат отстранени (каквато е добрата практика в Уикипедия) Но с delete-то е далеч по-лесно, и колкото по-малко мислиш, толкова по-добре... :)

Карай да върви, не е първия, едва ли е последния случай на невинна глупост.
А и това не бива да помрачава радостта от досега с книгата

c'est un exemple de ce que je parlais actuellement. c-a-d d'une facon typiquement bulagre on commance a chercher la reponse ou la decision dans l'administration du site et non dans le sens, conception du texte....les admins sont stupides, la reaction 2 fois plus:))

шемети са ... помня, че бях написал статия за бащата на Цв. Тодоров и идиотите я махнаха. Мързеше ме да се разправям!

Браво за поредния текст!

Трябвало е да им се натрият носовете - при това доста категорично ...