Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.07.2008 08:44 - Разпадът на общността като проблем на Църквата
Автор: templar Категория: Политика   
Прочетен: 5430 Коментари: 13 Гласове:
0

Последна промяна: 09.07.2008 08:48


Вчера бях яхнал метлата. Затова днес ще успокоя топката и ще ви предложа един анализ, който дава отговори на много въпроси за положението на Църквата в съвременното общество и отношенията и с него. Статията "Разпадът на общността като еклисиологичен проблем" на д-р Мариян Стоядинов, публикувана в "Православие БГ". На онези, които имат интерес и търпение ще стане по-ясно какво точно е църквата, защо тя не винаги ни изглежда "адекватна" на съвременния живот и каква е разликата между общността до 19-ти в. и днешното общество от индивидуалисти. Статията е грамотен анализ, който работи със социологични понятия, максимално изчистен от емоционални оценки, обвинения и фалшив патос. Приятно четене!

* * *
Разпадът на общността като еклисиологичен проблем
д-р Мариян Стоядинов

Считам, че без анализ на съвременната обществена ситуация и съпоставката й със ситуациите, в която възниква и се утвърждава Църквата, ние не бихме могли да отговорим коректно на въпросите както за обществените очаквания към Църквата, така и за църковните очаквания към обществото.

Какво ще рече това:

1. Обществената ситуация е променлива величина – тя винаги е уникална и има своето обяснение в историческите предпоставки, които я обуславят;

2. Църквата е трайна величина – тяло Христово, което в своята привидна динамика остава неизменно и има своето обяснение (своята пълнота) не само в историческите предпоставки, но и в есхатологичното бъдеще.

От тук следва въпросът: зависима ли е Църквата от обществените промени и ако е зависима – в каква степен? От този отговор следват много други, свързани със “социалния статут” на Църквата, от това на какви очаквания тя би могла да отговори и на какви не би могла. Един от възможните отговори е, че обществените изменения влияят на Църквата в тази степен, в която тя е отъждествила себе си с една или друга историческа ситуация. Именно затова ще се спрем на едно явление, което в най-голяма степен влияе на църковния живот през последните десетилетия, а именно – разпадът на общността.

Развитието на обществената среда

Първото, което трябва да подчертаем е, че Църквата възниква в социална среда, категорично различна от настоящата – в среда, която се основава на локални общности със солидни обвързващи връзки – семейни, родови и племенни: все връзки, които предполагат общността по произход като достатъчно здрава основа.
В преобладаващата част от църковната история социалната основа не се различава толкова категорично от съществувалата през апостолския век. Съсловните общности, обусловени от занятието или потеклото са само аспекти на живота на локалната общност и имат ясни граници. Социалният модел и през античността, и през средновековието се крепи на тези граници и ги пази като норма за стабилност и приемственост

През последните стотина години живеем в ситуация, която най-общо можем да наречем “разпад на общността”, или по-скоро – разпад на традиционната общност. Още от края на XVIII и началото на XIX век на мястото на дотогавашните връзки, гарантиращи приемственост и стабилност на общността, започват да се създават нови, на свой ред генериращи общности въз основа на класата и идеологията. Романтичният национализъм от ХІХ в., комунизмът и фашизмът на ХХ в. са рожби на тази замяна, достигнали своя апогей в модерната епоха. Последните десетилетия от своя страна ще останат в историята като пост-модерно време – време, в което ценностите от времето на ХІХ и първата половина на ХХ век – обвързани с нацията и класата – са конфронтирани от правата на индивида. Тази конфронтация съпроводи разпада на националните и идеологическите общества и създаде общество на споделените права и отговорности в които индивидуалните (и в този смисъл малцинствените) права са не просто съизмерими, но и приоритетни пред правата на мнозинството.

Всички тези промени в социалния и политически климат през последния век поставиха пред сериозно изпитание църковната общност. Романтичният национализъм през ХІХ век роди автокефализма, който подчини църковната идентичност на националната идея. Фашизмът и комунизмът през ХХ век родиха нов тип квази-религиозни отношения, които влязоха в открит конфликт с Църквата. Постмодерният възглед за индивида на свой ред оспори всяка претенция за доминация на една господстваща религиозна общност в обществения живот и обществените отношения в името на една тоталитарна толерантност. По същество Църквата само за последните 150-200 години е конфронтирана от поредица “изми” – от национализма, социализма и фашизма, до консуматизма и феминизма.

Индустриализацията допълнително – и само на пръв поглед независимо от идеологизмите – допринесе за задълбочаване на кризата. И в комунистическия, и в капиталистическия си вариант тя лиши от живот огромна част от локалните общности и създаде индустриални мегаполиси, в които понятията “общност” и “общение” загубиха предишния си смисъл (като семейни и локални). На тяхно място потребността от общение доведе до създаването на нови “общности”, от типа на “класовите”, “политическите”, “синдикалните”, “корпоративните”, а в най-ново време и “виртуалните”.

Днес живеем във време, което се характеризира с “разпад на общността”, такава, каквато сме я познавали от близката си и по-далечна история: и влиянието на този разпад може да се проследи от нивото на идеологическите блокове, федералните и националните държави до семейството в традиционния смисъл на думата. Това е разпад и на общността от времето, в което възниква и в което се утвърждава Църквата.

Преходът от общност към общество

Това, което наричаме “разпад на общността” е познато в социологията от ХІХ в. и е обобщение на процесите, валидни с най-голяма сила за западното общество. Разграничението между Gemeinshaft (comunity) и Gesellschaft (association), между локалната общност и безличностното общество е анализирано от Ferdinand Toenins в неговата книга Gemeinshaft und Gesellschaft, от 1887 г.. От тогава до днес това разделение се е утвърдило като устойчив модел в социологията. Тезата може да се сведе до следните обобщения: “общността е устойчива локална група с непосредствени връзки между членовете, типично представена от рода или мястото на живеене”, която е противопоставена на “екстензивното, безличностно, политически организирано държавно общество”.

Преходът от общност към общество по същество е разпад на общността. Последната губи своите функции на среда, в която членовете общуват лице в лице и не се затрудняват в “търсенето на другия”, защото той е колкото необходимост, толкова и даденост. Обществените отношения налагат друг тип общуване – вместо “лице в лице” – “маска в маска”. Това е общуване на нивото на безличните индивидуални функции, а не на нивото на личното присъствие като дар и задача, като даденост и потребност. Един наш съвременник описва случващото се със следните думи: “С известен страх констатираме, че на улицата, на работното място, в семейството, се раждат “маски”, а изчезват лицата: хората имат “роли” – обикновено бездушни; те приличат на бездушни машини, без лица. Човек често има усещането, че се намира на маскарад, в който участниците крият своята идентичност. Но всички участници имат една особеност – всеки път, когато свалят една маска, се появява нова. В подобна криза на автентичността на човешкото битие, в подобно съжителство не е възможно да се постигне “общност”. В общността, хората са личности, чието житейско пространство е колкото уникално, толкова и гостоприемно; в обществото хората са изолирани индивиди с функции и длъжностни характеристики.

Тук няма да се спираме на всички предпоставки, довели до формирането на съвременните общества и съответно до разпада на традиционните общности. Най-малкото, защото за всички аспекти на прехода от средновековие към модерност и постмодерност е изговорено и изписано немалко
. Вместо това ще концентрираме вниманието си върху последиците от последния етап на прехода, който в най-голяма степен има отношение към съществуването на Църквата като общност в една среда, в която властват обществените отношения. Тук е мястото да споменем един от най-ярките симптоми, съпътствал този последен етап от прехода, а именно – секуларизацията.

Секуларизацията като обществен знак

Едно от най-знаковите явления, съпътстващи процеса, “при който самата организация на обществото се променя от общностна в обществена система” е секуларизацията, или с други думи “процесът, при който религиозните институции, действия и възгледи загубват своето социално значение”. Секуларизацията се обяснява до голяма степен именно с отмирането на локалните общности, в които хората са прекарвали по същество целия си живот и са извършвали по-голямата част от своите дейности
. Секуларизацията възникна като реакция – първо политическа, а после и латентна – срещу западната представа за Църквата и присъства като неизменно знаме на всяка буржоазна или социална революция.

Самото зараждане на социологията като наука е свързано, особено в интерпретацията на Конт, с опита тя да замени богословската интерпретация на обществените явления. Процесът на обществено обособяване и развитие, който в последно време превърна обществото, а не религията в основа на живота на отделния индивид, лиши Църквата – както на Запад, така и на Изток от нейната предишна функция да бъде крепило на обществения ред, а в немалка степен и крепило (особено на Изток след XIX в.) на националната идея и идентичност. Както казва Бр. Уилсън: “Докато религията някога беше част от самата тъкан на живота на общността, в модерното общество тя действа само в процепите на системата” . Обществените отношения се основават на съгласуваност между ролите – съгласуваност, която може да бъде договаряна и предоговаряна. Това е съгласуваност на мандата и функцията, като “в обществото задълженията и изпълнението на роли са по принцип обосновани от изискванията на една рационална структура, в която уменията се изучават, а компетентността се удостоверява; ролите се определят и съгласуват; наградите се изчисляват; сроковете се измерват и предписват” .

Казаното до тук е основано предимно на социологическия анализ. Но и от богословска гледна точка изводите съвпадат: “В развитието на съвременния свят – отбелязва архиепископ Анастасиос – обикновено доминират общите интереси и технократичната организация, но не и харизмата, вдъхновението на любовта. Рискуваме в един момент да осъзнаем степента, в която сме обвързани в едно повърхностна, трагична симбиоза и съсъществуване. Тази тенденция за обединение не извира “отвътре”, от духовната зрелост и не цели откриването на другите в любовта, а се налага “отвън”, от бездушните фактори, като начин на поведение. Този вид обединение оставя чужденци онези, които случайно съжителстват или са обединени само заради някакви икономически или политически общи интереси” .

Ако приемем, че съвременното общество е организирано на базата на секуларни идеи, които обуславят производствените процеси, институциите и образователната система; ако приемем и факта, че “обществената организация изисква мобилизирането на интелектуалните способности”, за разлика от „изискванията на порядъка в общността, който на свой ред зависи от мобилизирането и въздействието на емоционалните нагласи”, следва да признаем антагонизма за изходна база на съвременния дебат. Това е антагонизъм между религиозната общност и секуларното общество, в който религиозната общност трябва да търси ново място и признание в едно критично и различно в принципите си секуларно общество.

Еклисиологичният проблем

Еклисиологичният проблем е предизвикан от описаната вече по-горе различност между религиозна общност и секуларно общество, между Църквата като общност и фрагментираното общество. Факт е, че за Църквата общността е не просто социален модел, а онтологичен принцип. Бог, в изповеданието на Църквата е κοινονία на единосъщните Отец, Син и Дух Свети. Самата общност на Христовите учениците е създадена, за да бъде винаги такава – в общение със Сина Божи (1 Кор. 1:9) и с общуването на Духа Свети. Апостолските ученици постоянстват „в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” и това постоянство задава ритъма на църковния живот изобщо. Може да се каже, че общението и съответно общността е фундаменталният модус на църковното съществуване. Това е автентичният начин на съществуване на Църквата. Отказ от него означава отказ от идентичност, отричане от Христос.

Тази църковна идентичност е колкото евхаристийна и светотайнствена (и в този смисъл – дар), толкова и апостолска (и в този смисъл – цел). От една страна е причастие с постоянното Христово присъствие в Светия Дух и от друга е привеждане на света в тази общност на обожението.

Във времето на своето възникване, както и през голяма част от своята история Църквата присъства в среда, която е по-скоро “общностна”, отколкото “обществена”. Казано с други думи, през първите деветнадесет века от своето съществуване Църквата се утвърждава и живее като общност в общност. Нещо повече! Църквата става център на общността – и топографски и съдържателен. Това може да се види както в малките селища, чийто църкви винаги са на централно, лично място, така и в столичните църкви със знаково значение за цялата държава, каквито са „Св. София” в древния Константинопол и „Св. Александър Невски” в днешна София.

В първоначалните етапи на коментирания по-горе преход от общност към общество Църквата остава незначително засегната. Дори в известна степен Църквата търси начин да притъпява остротата му. С възникването на новите квартали в индустриалните мегаполиси възникват и новите енории. Интензивността на този преход обаче я поставя пред едни все по-сериозни предизвикателства, поставя я в позицията на изоставащ и догонващ. От една страна, Църквата ревниво пази и настоява за своя статут на център и знак. От друга страна, обществените процеси все по-настоятелно изземват от нея този периметър и оспорват този статут. За нейното място на център и знак вече претендират много обществени символи – от мавзолеите и паметниците в недалечното минало до shopping mall-овете днес. Съвременният град е все по-малко църквоцентричен.

Днес Църквата в най-добрия случай живее като общност в обществото. И ако последното може да се нарече „проблем”, то все още е твърде малък проблем в сравнение с навлизането и усвояването на обществените взаимоотношения в самата Църква. Именно последното е големият еклисиологичен проблем пред Църквата днес – разпадът на общността в самата нея под влияние на процесите около нея и превръщането й в общество. Клишето: „Църквата е общество от вярващи” е най-безобидното свидетелство за този възможен преход. И макар преходът да се случва не със самата Църква като Тяло Христово, а с разбирането за Църквата от нейните членове и от стоящите извън нея, той предполага опит за по-задълбочен анализ.

В проблема могат да се различат няколко нива:

1) административно - ерозирането на локалната общност, разбирана в църковния контекст като енорийска общност и функционирането на енорията единствено като административна единица;

2) съдържателно – установяване на обществени отношения в самата църковна общност; и

3) комуникационно – различието на езиците, които използват Църквата като общност и съвременното (нецърковно) общество.

1) Ерозирането на локалната общност. Разпадът на локалната общност, забелязан от социолозите през ХІХ в. е пряко свързан с целостта и състоянието на локалната църковната общност. Нейната цялост и състояние са от ключово значение, защото енорийската църква е средоточието на евхаристийниия и светотайнствен живот в Църквата изобщо. Когато човек влиза в Църквата той никога не прави тази крачка в някаква абстрактна църковна реалност – напротив, входът в Църквата винаги е в рамките на конкретна енорийска общност.

През първите векове от своето съществуване Църквата присъства в градския живот като парикия – като своеобразен квартал, друг град. Границата между поръсеното с идоложертвена кръв езическото тържище и евхаристийната трапеза са категорични. Тези граници са прекроени след известния едикт на Теодосий Велики от 380 г. След този едикт в империята вече няма място за не-християни. Във времето на Юстиниан Велики тъждеството между църковното и държавното се изразява във формирането на идеята за симфония между Църква и държава. Това са началата, към които е обвързан да се придържа всеки следващ благочестив и православен владетел. Това е „идеологията” на средновековната държава. Преди османските завоевания на Балканите – принадлежността към ромейската или българската държава е тъждествено с православната християнската идентичност. Във времето на Османската империя на свой ред православна идентичност е означена с т.нар. “рум миллет”, като различен миллет от еврейския и арменския – създадени също на верска основа. Да бъдеш православен християнин през този период е тъждествено с народностното самоопределение. В Османската империя се формират и нови християнски (католическа и протестантска) общности, различни от православната в границите на държавата.

Енорийската общност във всички тези случаи съвпада с локалната общност. В рамките на средновековните градове енорийските църкви по същество са храмове, в които е съсредоточен религиозния живот на конкретна квартална (или селищна) общност от семейства или, както е в случая със софийската “Св. Петка Самарджийска” – занаятчийски сдружения.

В по-ново време, паралелно с индустриализацията и разрастването на градовете с все по-ясни контури започва да се формира нова социална и църковно-административна картина – градовете привличат все повече жители, организирани около един нов поминък. Факт е ерозирането на дотогавашните локални общности и формирането на нови такива. Успоредно с формирането на новите градски квартали се формират новите градски енории. Тези нови градски енории обаче имат една съществена разлика със старите градски или селски енории – те имат в своите граници не просто реална, локална общност, а общество от мигранти, хора, които се ползват от едно временно местожителтсво, зависимо от извънобщностни фактори. И ако през първата половина на ХХ в. в Европа и Америка този процес е все още бавен и в известен смисъл – еволюционен, през втората половина на века и особено в началото на новия ХХІ-ви век, той е много по-мащабен и в не по-малка степен – стихиен. В новите условия, в нашите огромни поселения, както сполучливо отбелязва Уилсън, “хората не винаги знаят, а по-често не се интересуват, кой е административният номер на района, в който живеят, и нямат представа докъде се простират неговите граници. Локалният живот днес не се нуждае от честване: какво има да се чества, като общността, която спи на едно място, не работи, нито се забавлява заедно? Ежедневната мобилност и животът в населените пунктове, които предизвикват дисбаланс днес са нещо нормално”.

Ние лесно можем да очертаем формалните административни граници на нашите енории. Запустелите храмове по селата и безцърковните междублокови пространства обаче оставят без отговор въпроса за тяхната съдържателност.

В преобладаващата си част нашите енорийски църкви функционират в два плана – като административна територия и като конгрегация. Административните граници имат значение само по отношение на вътрешния ред и требите, извършвани от свещенослужителите. Влизащите в църква, участващите в богослуженията не се съобразяват с този административен ред; днес е нормално явление в богослуженията на енорийска църква да участват жители на квартали и дори селища, които са извън границите на конкретната енория – привлечени от личността на свещеника или от близостта си с други от членовете на енорията.

Така от една страна наблюдаваме разпад на локалната енорийска общност – фиксирана на териториален принцип и от друга – формирането на нов тип енорийска общност, различна от териториалната. Енорията днес съществува като територия, но функционира като конгрегация.

2) Обществените отношения в Църквата. Този аспект от проблема е пряко свързан с темата за границите и функциите на енорията, и е породен от дефицита на общност в границите на енориите. Не е никак случайно, че феноменът “православно братство”, поне в българските условия, се появява именно по времето, в което социолозите вече са прогласили прехода от общност към общество. Православното братство е възможно само в градски условия, там където няма реални енорийски общности, обединени около евхаристийната трапеза по силата на своето местожителство. Появата на тези братства е по същество симптом за прехода от общност към общество в енорията и реакция на този преход. Огромните като територии и членове нови енории се оказват само териториални образования, като мнозинството от живеещите в тези граници нямат никакво отношение към църковния живот. В случаите, в които те се обръщат към Църквата, те подхождат както към всяка друга институция, където може да бъдат обслужени срещу съответната такса. Фактът, че енорийските църкви започват да въвеждат „ценоразписи”, по същество говори за отношения, които се осъществяват в безличната плоскост “клиент-администратор”. Подобна практика е немислима в локалната общност, или в една пълноценна църковна общност, където хората се познават и се срещат лице в лице ежедневно. Но то е възможно в общественото пространство, където хората приемат анонимността за броня, извън която са уязвими и незащитими.

В “обществените енории” свещенослужителите кръщават без оглашение и без реално включване на новокръстените в кръга на верните, в кръга на енорийската общност
. Случва се дори родителите на кръщаваното дете да не са кръстени, още по-малко да са членове на тази енория. Същото важи и за бракосъчетанията. И двете страни – и свещенослужителите, и пристъпващите – съзнават, че се виждат за пръв и може би за последен път. Участниците в кръщението или в бракосъчетанието си плащат и държат да бъдат обслужени добре – също както при посещение на автосервиз или лекар. Извършващите тайнството при всичката си грижа за стоящите пред тях не се притесняват да използват ценоразписа според предназначението му, понякога с оправданието, че “това е спуснато от горе”. Обществените отношения предполагат коректно извършване на заявената услуга и коректно заплащане от страна на потребителите.

Изходът от тази аморфност и естествената потребност за Църквата да функционира като общност довежда до “църквообразната” реакция на прехода от общност към общество – този път в самата енория – в опита за създаване на общност (братство) в обществото (енорията). Тази реакция крие други рискове, на които няма да се спираме сега. Самият факт вече е еклисиологичен проблем. Църковните братства в енориите са опит да се създадат общности в едни енории, в които обществените взаимоотношения вече са дотолкова възприети за даденост и норма, че няма как да не влязат в конфликт с духа на Евангелието, с целта на Евхаристията и със смисъла на Църквата като общност.

3) Различните езици. Макар и възприела много от атрибутите на обществото, Църквата продължава да говори като общност. Църквата днес – поне в България – отстоява разбирането за хомогенността на българската общност като “православен български народ”. В езика на Църквата, в нейната молитва народът е винаги „благочестив”, а войнството – винаги „христолюбиво”. Това е езикът на Юстиниановата симфония между Църква и Държава, това е езикът на първото, второто и третото Българско царство. Подобно говорене днес може да бъде тълкувано като актуален стремеж за укрепване и усилване на народностната общност. Проблемът не е нито в молитвата, нито в стремежа, а във факта, че народностната общност вече е изминала доста път към формирането на едно фрагментарно общество. В това общество фрагментите са политически, мирогледни, дори верови. То – обществото – вече говори за Църквата като за част от себе си; то има очаквания и не малка степен претенции към Църквата. В този смисъл, независимо от навлизането на обществените отношения в Църквата, тя се моли симфонично за всички като за „ние”, докато в същото време обществото говори за Църквата като за „те”. Тези различни езици, това различно говорене могат да се чуят в едно и също време, в рамките на един диалог, който просто не се случва. Обществото смята Църквата за длъжник в сферата на социалното, Църквата смята Държавата за длъжник в сферата на материалното. Доколкото съществуват напрежения в тези отношения, те се изчерпват с тази проблематика.

В изолирането на Църквата от обществото срещаме няколко последици. Първата е отъждествяването на Църквата с общност, която принадлежи на историята. В този смисъл позоваването на “православния български народ” и “христолюбивото войнство” днес звучи колкото носталгично, толкова и пожелателно. Втората последица е отъждествяването на Църквата с едно общество, което не е общност и не е църковно. В този смисъл стремежът за симфония между Църква и такава държава (или общество) обрича Църквата на компромиси, които нямат нищо общо с благочестивото и православно предание. Да се говори с езика на Юстиниановата симфония в съвременния контекст е по-скоро вредно, отколкото полезно за Църквата.

Последици и решения

След всичко казано до тук, може да се заключи, че разпадът на общността от църковна гледна точка се наблюдава на три нива:

на нивото на енорията – в разграничаването на братство от енория;

на нивото на Църквата – в разграничаването на църква (т.е. клир) от народ и

на нивото на държавата – в изолирането на църква от общество.

На първото и второто ниво разделенията са през самото средоточие на разбирането за Църквата. В тези два случая разбирането за Църква страда или от пиетизъм (в случая с братството), или от клерикализъм (в случая на отъждествяващия се с Църквата клир). В тези своеобразни разпадни явления изворите на идентичност се основават не на Църквата като евхаристийна общност, обединена около една трапеза, предстоятелствана от един епископ, а в интензивността на братския активизъм и съсловния синдикализъм. Последните две явления имат място в обществото, но са немислими в общността. Дори в своя опит да създават общност, те представляват по-скоро метастази на проблема, отколкото решения.

Каквото и решение да се търси, то не може да бъде успешно, без трезвата оценка на ситуацията в която се намира нашата църковна общност. Еклисиологичният проблем е все още само потенциален, когато църковната общността започне да ерозира. Безгрижието, с което бива посрещана тази ерозия го превръща във факт. Безразличието, с което се наблюдава превръщането на общността в общество затвърждава проблема и го превръща в норма. Тази „норма” по същество е подмяна на начина, по който е призвана да съществува църковната общност. Вместо като общност около евхаристийната трапеза, на която Христос е същият вчера и днес и вовеки, общността започва да функционира като общество и то като лошо, половинчато, непълноценно общество. Това общество се оказва фатално зависимо от държавната подкрепа, било в сферата на образованието, било в сферата на материалните активи; то става общество от отделни фрагменти в което избуяват свещеническия синдикализъм и мирянския активизъм.


Възстановяването на апостолската идентичност на Църквата, грижата за общността, усетът за нашата взаимна зависимост и отговорност пред Бога, дори пренареждането на административния ред и устав на поместната ни църква – всичко тава са аспекти от възможните решения. Тези решения не могат да бъдат търсени в оптимизирането на обществените отношения (с присъщите инструменти на публичния дебат и мандатността), защото това би било усилие в погрешната посока.

Изходът от задълбочаване на кризата се съдържа в преоткриването на естество на Църквата; в ежедневната работа за възстановяване самосъзнанието на Божия народ като църковна общност. Църквата нямаше да бъде Църква, ако се оказваше зависима от каквато и да било конюнктура – било тя симфония или гонение. Тя е създадена и утвърдена, за да преодолява всяка историческа обусловимост, да облича различни исторически дрехи, но не и да се отъждествява със своите одеяния. Църквата черпи идентичност не от историческите епохи през които е минала, а от Христос и апостолите. Само като общност, обединена в своето благодарение (ευχαρίστια) на Христос, Църквата е автентичен проповедник на Евангелието. Само като общност днес Църквата е на нивото на своето предание, на своето богослужение и богословие. В обществото богослужението е професионално задължение, богословието – също. В общността богослужението и богословието са основа на благочестието. В своето историческо настояще Църквата трябва да се утвърждава не като общество или обществен сегмент, защото тогава ще бъде карикатура на себе си. Тя трябва да се утвърждава като общност, която с благодатта на Господа нашего Иисуса Христа, и любовта на Бога и Отца, и общуването на Светаго Духа има силата и призванието да претворява, да преосмисля света с всичките му повратности и социални трансформации. Нищо повече.

 Източник: http://pravoslavie.bg/content/view/9915/178/ 



Тагове:   общността,


Гласувай:
0



1. rummi - доколкото ми е известно,
09.07.2008 10:42
в Гърция например Църквата е фактор и има силни позиции сред обществото. В този смисъл може би е добре да се види кои са факторите, които обуславят този статус.

Във Франция, например, Църквата (там тя е католическа), сериозно е загубила влиянието и позициите си сред вярващите и даже правят чисто рекламни акции, за да привлекат младите хора -но без успех.

У нас при повърхностен поглед бихме установили многочислено паство и укрепващи позиции на Православието.
цитирай
2. анонимен - руми, къде пък припозна укрепващи ...
09.07.2008 11:27
руми, къде пък припозна укрепващи позиции на православното християнство? ако някой днес изобщо се реши да се обърне към християнството и църквата, то вероятността това да е православното, е твърде малка поради простата причина, че то не работи активно за привличането на млади хора, колкото евангелистите например. многочислено паство? дори то да е факт, коректният въпрос би бил доколко то е активно, видимо, носител на християнски ценности и морал. съжалявам, но дори при повърхностен поглед не бих могла да установя благоприятните факти, които ти, очевидно, виждаш. ще се радвам да ме обориш с конкретни примери.
апропос, статията е прекрасна. благодаря, темплар.
цитирай
3. rummi - @анонимен - явно, все на мене ще се случи...
09.07.2008 11:49
1. детето ми да има страхотни учители
2. да ме лекуват лекари, на които съм задължена до степен да ми трябва 1000 години живот, за да им се отплатя с голата си благодарност
3. да се докосна до личности, събития и процеси, които ме карат да си мисля, че отношението към нашата Църква от соца до наши дни върви постепенно и бавно макар в правилната посока.

цитирай
4. анонимен - Лъчо
09.07.2008 12:57
Ако не можеш да поставяш проблемите ясно, защо да не го обвиеш в патетично - поетично есе, и защо да не използваш думи като "есхатологично", "онологично", "епистемологично" или дори "епидемично". Евала на този анализ, казващ нищо по същество. Къде е пастирът на стадото, когато вълците са наблизо, питам аз? Къде е Църквата и какво е Църквата, след греховете, извършени от нейни членове? Ролята на църквата може да с епредстави много по - ясно и нагледно, както я разбирам аз:

1. Църквата трябва да бъде духовен водач и пастир на обществото.
2. Църквата трябва да бъде морален коректив.
3. Църквата трябва да защитава слабите и угнетените.
4. Църквата трябва да проповядва Любов, преди всичко.
5. Църквата трябва да помага за запзването на нашите традиции и за развитието на едно по - духовно образование, да се вслуша не в буквата, а в Духа на Божия Закон.

Мога д апродължавам още, но защо след като мога да съм есхатологично - екзистенциален епистемолог на социологичните промени в един епидемиологичен свят?
цитирай
5. анонимен - и все пак-лъчо
09.07.2008 15:54
не разбирам защо си поставил и кръстоносец, несъмнено католически войн, който иска да срази с този меч Православието или какво? наясно ли си със себе си преди да пишеш? може би е добре да си дадеш отговор на тези въпроси...
цитирай
6. rummi - според мене Лъчо си е много наясно
09.07.2008 16:04
и просто се опита да отправи по-разбираемо послание
цитирай
7. gantree - @
09.07.2008 21:15
Мариян Стоядинов ми е тежък за четене. Освен това езикът му е доста недостъпен. Прекалено, на моменти. Дори само разликата между "еклисия" и "еклезия" си струва да бъде уточнявана винаги. Безсмислено е заиграването с непопулярна терминология, още повече пък и в заглавието.
цитирай
8. анонимен - сложнотия... до gantree
10.07.2008 09:31
аз самият съм неспособен да пиша сложно по тези въпроси и заради това понякога ме избива на раздразнение, като чета сложни текстове за църковните неща. но истината е, че няма единствено правилен модел за писане. сред най-великите отци на църквата е имало такива, които са пишели много просто, и такива, които и до днес малцина могат да разберат докрай.

сещам се за един хумористичен разказ на покойния васил цонев, в който един човек се бунтуваше срещу сложността на логаритмичните таблици (цитирам по памет): "Отваряш книга с логаритмичните таблици и какво виждаш? Цифри, цифри... Представете си - слиза някой овчар от планината, изпълнил млеконадоя с 200% - какво ще разбере той от тия таблици? Нищо няма да разбере! За кого са тогава тия таблици? За някакви лордове, богоизбрани? Та казвам: по-малко цифри, по-достъпно за народа!"
цитирай
9. templar - gantree
10.07.2008 09:54
споделям напълно аргументите ти за "сложните" текстове, особено в богословието. Затова и си позволих да променя заглавието - за да не изгони читателите преди да са отворили статията.

Преди време прочетох на английски история на православието от митр. Калистос - прекрасно, увлекателно и задълбочено четиво, без почти никакви наукообразни термини и гръцки думички в скоби - чете се като детска книжка и казва всичко, в цялата му сложност и многообразие, без излишна есхатология, еклезиология и сотирологичен агностизъм...
цитирай
10. gantree - @ templar
10.07.2008 11:18
Калистос Уеър ли имаш предвид? Чел съм само нещата му, които съм намирал в мрежата, и нямам твърдо мнение. За езикът му си прав, лек и увлекателен е. Аз на Стоядинов затова му се ядосвам на моменти - защо не диктува на някого това, което мисли, вместо да го пише. Ако се остави да му се излеят думите без последващото оковаване в един куп излишни словесни тежести, може би ще успее. Познавам един със същият проблем. Преодолява го в текстовете си в много голяма степен, говорейки в диктофон, след което почва едно сваляне на текст, не си е работа. Но все е нещо, вместо изобщо да не виждаш какво ти натежава в речта.
цитирай
11. анонимен - а защо трябва да се пише/чете
10.07.2008 23:38
след като може да се гледа телевизия... хммм... толкова е леко и увлекателно :)))
цитирай
12. анонимен - и какво му е сложното
17.07.2008 13:48
Достатъчно е човек да има поне два семестъра теология в университета, за да разчете написаното. Пък като чета в православие.бг тоя текст е четен преди две години на научен форум именно в университет. Не знам тази агресивен отказ от дискурсивното мислене от какво е - от затъващото ниво на средното образование ли е или от това, че без да се усетим сме свикнали с наивната достъпност на чалга текстовете и всичко по-сложно ни дразни?! Чудя се...

Кожухаров
цитирай
13. rummi - @12, хубаво е да се чуди човек за разни работи
17.07.2008 14:00
не съм наясно точно какво образование е необходимо да има човек, за да прочете и разбере горното. аз лично определено разполагам с повече от необходимото. но не там стои въпроса.

това, което ми е любопитно е - за кого е написана тази статия? с каква цел? към въпрос едно - има ли желание авторът да обхване по-широк кръг читатели, или държи да ограничи обсъждането на проблемите в един по-тесен кръг? към въпрос две - дали се поставя за цел резултатите от материала да са дискусия и събиране на мнение, или авторът не би имал нищо против да направи крачката и към конкретни предложения и действия за разширяване влиянието на Българската Православна Църква?

аз нямам нищо против да обсъждам, но към настоящия момент намирам за безполезно да демонстрирам компетентност с цел да се разбере колко съм компетентна. по-скоро, мисля, има нужда от включване и приобщаване на по-широк кръг към въпроси, които са наистина от обществено значение. а за тази цел се представят различен вид текстове - не непременно "по-лесни", а организирани така, че да помагат, а не да затрудняват коментирането.

да дам пример - в конкретния случай, представянето на материала на части би дало възможност по всяка една от точките да се дискутира свободно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: templar
Категория: Политика
Прочетен: 3797978
Постинги: 428
Коментари: 2648
Гласове: 10559
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031