Продължение на  Провинциализми и Провинциализми II (лат. и-и)

1. Не се гордея, че съм българин. Не се гордея с красивите "ни" планини, плодородни равнини и безкрайното синьо море. Не се гордея с Паисий, Левски, Ботев, Чардафон, Литекс :), с подвига на Опълченците на Шипка, с факта, че нямаме пленено бойно знаме. Не се гордея, че българин (по произход) е измислил компютъра. Не се гордея със златния медал на Стефка Костадинова, нито със спасяването на българските евреи.

2. Не смятам българите за по-интелигентни, по-трудолюбиви, по-музикални, по-способни от която и да е друга нация. Смятам всички останали нации - сърби, гърци, турци, евреи, арменци, американци, руси, малоруси, белоруси, казълбаши и прочие за еднакво стойностни и напълно равностойни на българите.

3. Аз съм националист от типа "преди девети септември", който комунистите и македонистите в Москва, Белград, Скопие, София, Правец, с . Ковачевци (пернишко) и с. Сирищник (пернишко)  наричаха "Великобългарски шовинизъм" и препоръчваха "да се гори с нажежено желязо! " (Г. Димитров).

Смятам, че си струва да извадиш сабята си, да сриташ хълбоците на коня и да натвориш не особено хуманни действия, стига това да доведе до развяване на българско знаме над още няколко квадратни километра земя, независимо от историческата справедливост :) Дори и по този начин някакви с нищо невиновни хора да се събудят с губернатор от типа на Олимпи Кътев :)


Това беше за събуждане. А сега да се върнем на гордеенето. 
Гордеенето е твърде популярен метод за избиване на национални и лични комплекси. Ако не си постигнал нищо в личен план, най-често прибягваш до групова идентичност и се гордееш с чужди постижения, на гърба на извършителите им. 

Някога българите зарязваха следването си в Лайпциг и Виена, качваха се на параход и пристигаха за да се запишат доброволци в сръбско-българската война. Те насметоха една обучена и многобройна армия за 6 дни, някои от тях загинаха, а останалите се върнаха в Лайпциг и Виена да си доучат и със знанията си построиха европейска България.

Днешните българи подкупваха лекари за да ги пишат НГВС, сърцато уйдисват на Ахмед Доган и искрено се възхищават от това колко голЕм политик е, държат се като азиатци на улицата, у дома, в работата, но иначе много се гордеят с великите победи на онези българи от 1885 и постиженията им след това.

Т.е. "Аз вярно съм гола вода, но пък "ние" сме голяма работа, та покрай "ние"то и аз съм поне малко и аз "голяма работа" или част от "голямата работа" или в краен случай съм малко по-малко гола вода...

Мисля, дето е логично човек да се гордее с неща, които е постигнал със собствени усилия, постиженията в личния си живот или постижения на общност от хора, в която участва и инвестира усилия, енергия, мозък, мускули... Можеш да се гордееш за правилния избор, който си направил, когато нещата са зависили от теб.

Няма никаква логика да изпитваш гордост за неща, които са даденост и не зависят от теб, като планини, долини и  цици. Тях можеш да ги харесваш, обичаш, мечтаеш, да пишеш стихове за тях, но не и да се гордееш, доколкото твоя принос за тях е твърде скромен и то само деструктивен.

Това, че си се родил в България, че си бял, че си мъж/жена... са неща за които можеш да се радваш, но не и да се гордееш. Радостта, преведена на християнски значи да си Благодарен, че си удостоен да си бял, мъж, българин, рус, синеок, хетеро, радиолюбител или каквото там се кефиш че си. Да се гордееш обаче е тъпо.

Това, че българите са удържали Шипка и така са решили изхода на Руско-турската война (1877-1878), че са смазали сърбите, че са превзели Одрин, че са защитили Дойран, че са клали казаците до оттатък Дунава... може да те кара да се възхищаваш на ген. Вазов, ген. Вазов, пор. Дрангов, кап. Списаревски, ген. Колев... Но да се гордееш, е тъпо, защото ти нямаш никакъв принос за тези победи.

Това, че знаеш рода си до 10-то коляно, познаваш предците си, сред тях има хора участвали в споменатите събития (погазили индивидуални човешки права за да издигнат българско знаме тук и там), това че някои от тях ги пише в енциклопедиите, книгите, има портретите им в читанките и прочие, ти дава право, и задължение да съхраниш родовата и семейна памет и да бъдеш на нужната висота. Тъпо е да се гордееш с постижения на починалите си предци. Ако обаче надградиш над тези постижения, ако  запазиш качеството и духа на семейството си, ако постигнеш неща, които на свой ред да влязат в учебници, енциклопедии, книги или просто в родовата памет чрез възпитанието на децата ти, тогава имаш основание за гордост.

В заключене: 

Гордеенето е специфично състояние на духа с доста тясно приложение - може да се използва само по отношение на : 1)лични постижения или 2) колективни постижения, в които си участвал лично, както и в случаите, когато 3) сме направили съзнателно правилен избор. (the choices we make...)

Приложено по отношение на чужди постижения и обективни дадености, гордеенето е противопоказано, доколкото е белег за културен провинциализъм и комплекси.

За да изразим позитивната си емоция от ставащото около нас или от минали събития, за които нямаме принос, както и от постиженията на други лица и общности, Създателят ни е вдъхнал богата палитра от разнообразни чувства и  душевни състояния: възхищение, радост, почит, обич, благодарност. Най-вече благодарност. Благодарността означава смирение. А смирението е обратното на гордостта...

Продължава тук: Провинциализъм и статистика