Като изкушен от политически коментари, вероятно се надявате да се изстъпя по вчерашните единствено правилни решения, които са разпяли лястовичките на оптимизма за синьо лято... Е нема пък!. Имам нещастието да познавам вчерашния мат"рал, начините му на мислене и действие, и съм убеден, че мръсните номерца тепърва предстоят, точно колкото не съм убеден, че "новия млад" ще успее да се справи с тях, затова  ще предпочета да поема въздух и да се гмурна в дълбокото. Докато горе се пеняват вълните и кряскат (и цвъкат) чайки, долу беззвучно живее един прекрасен и цветен свят. Не, че съм песимист. В политиката, световната, както и в обществените системи изобщо,  изборът никога не е между добро и зло, а между зло, по-зло и бедствие... В този контекст, утрешното управление на Герб и общата група на СДС и ДСБ е разумният избор. Но чак пък синьо и чак пък лято... Heidi Holland!

Днес ще споделя една книга. Нарича се "Пътища". Авторът е Амин Маалуф - ливанец, християнин. Дължа запознанството си с автора на Gantree, за което му поднасям моята признателност. 

В книгата Маалуф разказва за своя път към предците. Изследва останалите документи, писма и снимки от своите дядовци и прадядовци и по тях тръгва да разплита историята на рода си. Вълнуващи откровения, описания на емоции, които лично съм изживял по време на моето "magical mystery tour". Книгата представлява интерес и поради гледната точка към късната османска империя от другата и страна (Ливан) от представители на елита на друг "поробен" народ... Има и пътешествие до Куба в търсене на остатъци от стара Хавана.
Няколко цитата:

* * *

Нашите предци са наши деца - през някоя пролука ние ги наблюдаваме как играят в стаята си, а те не могат да ни видят.

Аз бях последната спирка преди забравата: след мен нишката на душите щеше да прекъсне и никой нямаше вече да е в състояние да я разбере.

Благославям небето за това, че още преди повече от век моите предци са записали, събрали и съхранили хиляди страници, когато толкова други семейства са ги изгаряли или оставяли да мухлясат на тавана, а може би просто са пропуснали да напишат.

"Всичко, което човек върши на този свят - и доброто и лошото ще му се върне след смъртта... освен начина, по който се отнася с родителите си - за него той ще бъде наказан или възнаграден още приживе." (Мохамед)

Предците ни са далечни същества - дори един на хиляда между нас не е способен да назове имената на предшествениците си. А техните пътища са извели до нашите.

Присъствието на възрастни хора е съкровище, което прахосваме в милувки и празни приказки, а по-късно оставяме завинаги неудовлетворени - зад гърба ни само неясни пътища, които за момент се очертават и наново изчезват в прахта. Някои биха казали: И какво от това? Какъв е смисълът да познаваме нашите деди и прадеди? Да оставим мъртвите - много често можеш да чуеш - да погребем мъртвите и да се погрижим за нашия си живот... Но в такъв случай, ако всичко е обречено на забрава, защо строим, защо са строили предците ни? Защо пишем и защо са писали те? Защо садим дървета и защо раждаме деца? 
Когато отдаваш прекалено значение на момента те залива океан от смърт. И обратно - когато възкресяваме отминалото време разширяваме пространството на живота.  За мен, във всеки случай, търсенето на произхода е като победа над смъртта и забравата, едно бавно, предано, ожесточено, вярно отвоюване.  Когато в началото на 80-те години на XIX в. дядо ми е имал куража да не се подчини на родителите си и да продължи образованието си, той е прокарвал моя път към знанието. И ако е оставил преди да умре всички тези текстове, стихове, писма, всички тези следи, датирани тетрадки, не е ли за да ги прочете някой един ден? Разбира се, че той не е мислел точно за мен, роденият четвърт век след смъртта му, но се е надявал, че ще има някой. Всъщност не е важно на какво се е надявал самия той. От момента, в който единствените следи от живота му са в ръцете ми, и дума не може да става да го оставя да умре от забрава. Нито той, нито който и да е от хората, на които дължа и най-малката частица от идентичността си - моите имена, моите езици, моите вярвания, моите страсти, моите заблуди, моето мастило, моята кръв. Аз съм син на всеки от предците си и ориста ми е да бъда на свой ред в замяна техен закъснял родител. ......Ти мой сине... и ти... иска ми се да ви стисна силно в обятията си, но ще прегърна само сенките ви...



Миналото винаги е откъслечно, винаги възстановено, винаги претворено. Откриваме в него само днешните истини. Ако нашето настояще е дете на миналото, то нашето минало е дете на настоящето. А бъдещето ще наследи нашите неясноти. 

Няма значение, че възпитанието ни е направило трудно приспособими към околната среда, защото нашата гордост се състои именно в отказа ни да се оставим да ни повлече общата разруха. 


Как да изследваме своя род?