Не писах доста време. Все ми е едно такова терсене и не мога да се наканя. Причините са комплексни. Не че съм нещо кисел или тъжен, а по-скоро в главате ми е объркано.
Всъщност е някаква форма на сценична треска. От обиколката из страната срещнах много (страшно много по моите критерии) хора, които ми казаха великолепни думи. Добри думи за мен самия и най-вече за този блог. Усетих че без да искам съм създал общност.  Не от последователи, а от съидейници. Може би дори не от съидейници, а още по-ценно: от хора търсещи истината. Търсещи не в рационалисткия смисъл, а по-скоро усещаши, че все още не сме на здрава основа, нещата дрънчат на кухо и трябва още да се стърже докато се изчегъртат всички мехури и шупли и се стигне до здрава основа. Националната идея се нуждае от ново формулиране, демокрацията се нуждае от изчегъртване "до тухла" и нова мазилка.

Такава една общност. Не съм и предполагал, че се е случило. Само че,  да пишеш нещо, което четат 10-20 или 100 сериозни хора, които отделят от времето си всеки ден си е сериозно нещо. Не е като да говориш пред 300 души в читалище веднъж на 4 години... и малко ми треперят мартинките. Затова от известно време се скатавам от писане.

Има и други неща. Чувствам се леко объркан и неуверен в някои свои усещания. Например твърдото ми сърдечно убеждение, че злото ДПС е достатъчен дразнител, който да предизвика погадка и смислено политическо действие отвъд всяка идеология очевидно не се споделя от достатъчно хора. Чувствам се сам в това. А го вярвам дълбоко и не мога да го изоставя. Защото то не е само рационална и идеологическа конструкция, а нюх. Интуиция, която ми подсказва, че изпускаме важен влак, който няма да можем да догоним...

Мисля си и за ерзаците в политиката. Колко са порочни и вредни, защото подкрепени от средностатистическата пошла доверчивост към журналистическата глупост и/или продажност са в състояние да опошляват и съсипват идеи.

Великата идея за нацията, опошлена от някакви зле изглеждащи среднисти-фашизоиди и пълни лузъри  до степен, да я превърнат в мръсна дума.

Мъдрата "зелена" идея за красивата и чиста природа, използвана и опошлена като полумеркантилен пубертетски мерак на група фарсово хипареещи разглезени.

Тревожната и ключова за днешното време идея за борбата срещу корупцията и мафията, опошлена от един архикомичен образ, способен да отврати всеки психически нормален и да привлече стотина хиляди ненормални.

Великата идея и величествена традиция на поколения бойци и борци на ВМРО, опошлена и съсипана от няколко мишкуващи тарикати от бившето МВР.

Все големи, красиви и важни идеи, сринати от калпави и неподходящи хора,

Прекрасно си давам сметка, че отвъд нашите 205 000 гласа има няколко стотин хиляди, които убедено  биха наредили и синята идея сред опошлените, а мен - сред некачествените хора - душегубци на идеята.
Сърцето ми кърви от безсилие да убедя тези хора, че не е така. Знам обаче, че това е въпрос не на аргументи, а на сърдечно усещане и предубеждение - затова работата ми е спукана.... засега.
Знам също така, че единствената по-голяма група от тази на "разочарованите" е групата на "дървените философи", които биха се наели да ми обяснят какво не е наред, къде съм сбъркал и какво трябва да се направи. И вероятно ще са умни и прави в много от нещата. Със сигурност по отношение на други аргументи ще са вредни глупаци.  Така е винаги при хората, особено като им се понатрупа история: прави са в едни неща и са вредни глупаци в други неща. И аз съм такъв, затова няма да съдя. Само ще се усмихвам и ще намигам свойски на ироничната съдба.

Имам си обаче един безупречен компас, който с лъснат до джам кожен ботуш с блестяща шпора ми сритва задника, когато главата ми се размъти, а както отлично знаем, задника и главата са двата най свързани органа на българина.

Този компас са моите приятели и вдъхновители - възпитаниците на Военното на негово величество училище, или "царските офицери".
(За по-невежите и невнимателни читатели ще поясня, че това не е монархическа организация и няма много общо със предпоследния министър-председател и абсолютно нищо общо с НДСВ)

Може би на много от иначе възторжените ми читатели това им се струва наивно, а четенето на статията по-нататък скучно. Но както се казва в един полу-мръсен виц: "Няма рима, ама е вярно..."
Когато зачезна оттук, се гмурвам в "Един завет" и там винаги ми се струва по-смислено.

Вчера пак бях с моите старци и както винаги, когато ги срещна те ми вляха адреналин, който превръща следващите няколко седмици в празник за ума и духа.
90-годишни хора, които са преживели мечти, война, много смърт, десетилетия затвори, всякакви репресии... и през годините на комунизма никога не са се усъмнили в неговия неизбежен край....а през годините на "прехода" никога не са се "разочаровали" и не са спрели да вярват в доброто. Живуркат с мизерни пенсии, тропат с бастунчета по разбитите и пълни с паркирали коли улици, винаги чисти и спретнати, винаги забързани към своите срещи, които започват по военному на кръгъл час и нито минута по- късно... На лицата им има мъдрост и ведрост, а ума им е бръснач.  Причината е една: това са хора с ясна, стоманена ценностна система. Хора, които не си задават въпроси, защото са отговорили на почти всички въпроси още в домовете на бащите си през 30-те години... И оттогава са бетон. Не мога да се наблагодаря на Бог, че ми е отредил да ги познавам и да ги разбера. Мнозина са поканени, но избраните сме малцина...

И ако трябва да се върна на опошлените идеи, на хората, които понякога са мъдри, а понякога вредни глупаци, то разделителната линия не е в винги безпогрешното поведение, а в наличието на здрава ценностна система, на кауза, в която се вярва без прагматизъм.

Мисля си, че ще имаме добра основа за смачкване на болшевизма, когато познаваме духа на историята на борбата с болшевизма. Наскоро, когато писах за Бялата гвардия, си мислех за моя "пантеон". Ето ги няколко души, общото между които е тоталния антикомунизъм и пълния патриотизъм. Всички те се изправяха като отделни човечета срещу огромната система на комунизма и го победиха - като Давид с прашката, който уби исполина Голиат - доживяха края на комунизма и триумфираха при рухването му.  Те не бяха прави винаги и във всичко, но никога не измениха на най-важните неща - България и антикомунизма.

След края на комунизма, дали ще се намерят хора, които да имат твърдостта и мъдростта да докарат нещата дотам, че да триумфират над комунистите и над наследството на комунизма обаче е въпрос без отговор...



Дянко Марков - водач на Легиона в Плевен, Летец-изтребител от 63 випуск на ВНВУ, дългогодишен политически затворник и концлагерист, безупречен общественик, жив и здрав. и днес


кап. Любомир Банковски - бълкарски офицер от 58-ми випуск на ВНВУ, кавалер на ордена "За храброст", политически затворник, репресиран, възстановител и стълб  на съюза на възпитаниците на ВНВУ, един от най-чистите и мъдри хора, които познавам, починал през 2006г. на 89-годишна възраст.



Светослав Лучников - бащата на реституцията, блестящ интелектуалец и неопетнена емблема на десницата. Почина през 2002г. на 80 години.

Илия Минев - най-упоритият борец срещу комунизма, прекарал 28 години в лагери и затвори, останал непречупен. Почина през 2000г. на 82г.

Иван (Ванчо) Михайлов "Радко" - последният легендарен и страшен водач на ВМРО, починал през 1990 на 94 години

д-р Иван Дочев - създател и водач на СБНЛ (1932) на БНФ в емиграция до смъртта си през 2006г. на 99 години.


Стефан Попов - великият интелект на българската антикомунистическа консервативна емиграция, починал през 1989г. на 83 години, само 20 дни преди падането на комунизма.


Някой ще каже, че сега не е време за втвърдяване и антикомунизъм, а за размекнато разжлямбване в посока привличане на "периферия" ... Може и така да е, обаче това не е  за мен. Има си хора за всичко.

Толкоз по философско-нравствените разсъждения. Времето за приказки и въздишане изтича. Мостът на въздишките се превръща в мост към целта: След няколко часа започва следващата кампания - скачаме отново по седлата и тръгваме да вършим работа. Пък каквото Бог е отредил...