Както може би сте забелязали, във вихъра на кампанията на мен не ми идва ищах да раздавам листовки, да лепя плакати и патетично да призовавам "да гласуваме за бъдещето на децата си"  Не че не трябва да се правят всички тези неща и не че безусловно не ги подкрепям.

Просто винаги в такива моменти имам усещането, че нещата стават повърхностни и лековати, че не сме си написали домашното, че под лъскавите фасади дрънчи на кухо. Иначе казано, 20 години водим тактически битки, всеки път е "сега или никога", и винаги е "да минат изборите пък после"...

И все ядем дървото по фасулски схеми.

Все още не си го мисля, но от известни време го чувствам: трябва да съберем смелост и да се пуснем от клончето на тактическите битчици, за което сме се вкопчили.

Трябва да набележим план да работим стратегически - за цялостна, трайна ценностна промяна на българското общество. Която да започнем от самите нас и нашите хора.  Това озачава да обмислим, обговорим, лъснем, систематизираме и подредим в красива витрина ценностите си, нещата в които вярваме, нещата заради които живеем и заради които се струва да се мре. След това да доведем до тази витрина хора, които са близко до нашия акъл, но съвсем мъничко не им стига...

Ето с такива чувства във време за обикаляне по мегдани, аз инстинктивно се заравям в книги. Снощи открих един текст, който ме хвана за гушата.

В никому неизвестния албум на 64-ти випуск на ВНВУ. Спомен от никому неизвестния "бивш човек" от Стара Загора Райко Алтабанов - дядо, когото вероятно подминаваме по старзагорските тролейбусни спирки. Човек, когото не познавам, но си го представям - с поизтъркан но чист панталон с ръб, кавяф ожулен колан, бяла риза с къси ръкави, под която прозира потник, доста изтъркани и изкривени обувки. В задния джоб - вехто кожено портмоне, а в страничния - синджир с ключове. на главата бяла шапка с периферия. В ръката - неизменната дамаджанка, с която е тръгнал да пълни вода, което и причината да кибичи на спирката в този пек и ние да минем покрай него на път за морето (във времето, когато още се минаваше през града).

Подарявам ви неговия разказ: