Днес стъпките на време ново

отекват в гордия ни ход,

ний идем, смели и готови,

да възродим един народ!

            /Теодор Траянов/

В поселдните седмици  мога да се отърва от натрапчивото чувство, че правим нещата повърхностно, имаме принципи, но ни липсва дълбочина. Преди изборите, след изборите, меморандумите, казусът БД, чуденето опозиция ли сме или управляващи... чета думите на приятели със сходен акъл и ми се струва, че приличаме на деца, които имитират движения на възрастни, без да разбират какво точно правят. Тинейджър, който под въздействие на хормоните е решил да стане велик китарист, но се заблуждава, че може да мине без тежкия солфеж и дълги упражнения по испанския струнен строй, а са достатъчни три акорда преписани от музикално списание, повечко feeling и брадичка – катинарче.

Затова не ми идва да пиша, а повече мисля. Виждам много неща, но нямам готовност да ги формулирам разбираемо. Защото поради големия обхват, трябва добра синтеза, както и думи, които няма да предизвикат неправилно или неточно разбиране (риска винаги е 90%). Дори си мислех да забравя блогомъдрието и да коментирам на живо с до 5 души. Но точно тогава и от вестника ме натиснаха да публикувам своите нестройни наброски (любим мухлясал русизъм, който ползвам с много ирония, имитирайки лузърско-интелектуалско фъфлене).

Питам се неща като:

Онзи германски духовен подем след Ваймарската депресия, който бе яхнат и използван от Хитлер, всъщност не е ли по-същество същото явеление като духовния подем, насочен умело от Аденауер, с който следвоенната паднала германска нация се изправи бързо на крака?

Как стана  така, че изпадналата в тежка политическа, стопанска, морална и духовна депресия България след ньойския диктат превърна погрома в прелом и роди мощния духовен подем на „третото поколение”, както и масовото национално чувство, обхванало стотици хиляди българи – от прогимназиални ученици, до все още живи ветерани - опълченци (например масовостта на легиони, паисиевци, туристическо движение)?

Защо след мрака на комунизма българската нация не успя да претвори болката от своята изостаналост в сила за духовен подем? Или ако имаше нещо такова,  то беше нестройно, краткотрайно и бързо се разпиля...

Има ли изобщо такъв психологически механизъм, който може да превърне падението в стимул за подем? Закономерност, която изчистена от историческата конкретика да е приложима в различни епохи.

Докато изкъкри отговора, ще се огранича да цитирам част от един от многото текстове, които чета за да стимулирам мисълта си (белким ми просветне)

„Българската идея произлиза от исторически установената предпоставка, че в епохалната цялостност на европейската култура един народ намира признание и правоучастие само като оформила се нация, чиито ценности добиват ранг и значение едва като принос към културната съвкупност на Европа. И още от препоставката, че една нация се изправя в пълния си духовен ръст само ако е интегрирала държавно всички сили на този народ. Една окастрена в границите си нация остава, колкото и да надминава себе си, все пак един духовен торс. Така националното обединение на българския народ се превърна от политически идеал  в културна неотменност, ако трябваше да позволи върховното осмисляне на българщината в историята”

„Българската идея” следователно е културно самоосъществяване на българите, подхранвано от осъзнатата тяхна културна принадлежност към Европа. Тази идея изисква национализиране на творчеството, в което сили и средства, цели и пориви служат на задачата за превръщане на материалните възможности на българите в тяхна духовна класика. В този смисъл „българската идея” остава винаги една лична вяра, която освещава еднакво добре и живота и смъртта – на българите в Родината и на българите в чужбина”

/Стефан Попов. Предговор към „Българската идея”. Мюнхен 1981г./

Добре е, че съм махнал коментарите, защото се интересувам не от онези, които няма да са разбрали за какво говоря, а онези, които ще усетят за какво мисля, въпреки нестройния и неудачен начин, по които (не) успявам да го представя. (онези, които знаят кой е Теодор Траянов и не се нуждаят от Гугъл в този момент J)

Съвсем между другото –  понятието „българщина”, което имаме навика да асоциираме с лекьосана покривка от Балкантурист, просташко изпълнение на изопачени македонски песни сред алкохол и футболен патриотизъм (България на три ...ракии), всъщност е точно обратното. Понятието "българщина" има дълбока традиция сред най-културните течения на българския духовен антикомунизъм от епохата между двете войни.
Дали идеята за националното обединение е политически остаряла или пък е по-актуална отвсякога, защото вече не обхваща само българските общности зад граница, а цялата българска тъкан, която е изгубила всякакво сцепление помежду си и аргументите за общото си съществуване?

Традиционните отговори (за ченгетата, мутрите, медиите, евреите, извънземните, глобализацията и мултикултурализма, руската мечка, турското робство, американския империализъм и прочие) не ми вършат работа. Напротив. Гледам да избягам от тях и да съпоставям събития и мисли на умни хора, като отчитам промените в парадигмите между тяхното и моето време.