Увлечението ми по бойни изкуства започна от средата на 80-те. Както при повечето момчетии, заболяването тръгна от няколкото легендарни китайски филма за манастира Шаолин, корейския Хон Гил Дон, разбира се сериала Шогун, Седемте самурай на Куросава и компютърната игра Каратека на „Имко”-то. Събирах изрезки от сп. Паралели по темата и кубински пощенски марки със състезатели по различни бойни спортове. По онова време това беше кажи-речи всичко, което можеше да се намери за Бойните изкуства отсам завесата. Веднъж  ходих в приемната на американското посолство, (в четвъртък пускаха филми на видео) да гледам Karate Kid. След това у дома си го отнесох, защото можело да навлеча проблеми.
 
В 4 – ти клас бях на лагер в Черни осъм. Там имаше някаква комсомолска група, които тренираха Карате. Един от тях – Бате Бойко (не е този) веднъж показа няколко удара на зяпащите с отворена уста хлапета... вече се чувствахме като истински нинджи.
На следващата година заедно с двама съученици в строга тайна от родителите си се записахме да тренираме Кйокушин-кай карате на стадион Академик. Треньорът Константин Герганов (тогава с кафяв колан,  днес има 3-ти дан, подполковник, военен лекар, участвал в много мисии, служил в отряда на морските командоси.  Тренировките – по самурайски сурови като натоварване и дисциплина. Едно от упражненията беше т.нар. „гъсеница” – всички се нареждат легнали в редица по пода, първия става и тича по коремите на останалите докато легне последен във веригата… и така малки и големи се газеха, учеха се да издишат и заякваха коремните си мускули. След ваканцията се разкиснах, беше ми много далеч от вкъщи   (в късния соц да прекосиш града с икарус, минаващ на 30 -40 минути си беше като да отидеш до Плевен) и се прибирах към 22:00, а бях на 12, затова не продължих с тренировките , но  физическата закалка ми остана…

Семейството ми не беше въодушевено, защото по онова време с бойни изкуства се занимаваха милиция, комсомол, отрядници и подобни граждански активни кадри на народната власт, към които моят семейно-приятелски кръг хранеше подозрение, което разбира се  се радваше на взаимност.

Ненадейно се оказа, че бойните изкуства не са напълно непознати у дома. Дядо ми беше над 80-годишен, когато на висока стълба береше череши на лозе. Изведнъж стълбата поддаде в рохката пръст и тръгна да пада. За секунда всички се втрещихме с мисълта какво се случва на 80-годишен човек при падане от 2-3 метра. Дядото обаче направи елегантно превъртане през рамо, стана, отупа пръстта от дрехите си и нещо взе да обяснява на стълбата. Обяснението: като "царски" офицер е специализирал в Германия в пионерно-щурмова школа на Вермахта, където е добил представа от жиу-жицу (днес му казват Джу-Джуцу) - изкуството за падане от стълба на нашите тогавашни съюзници японците.

Когато се видя, че с мен няма излизане на глава, чичо ми се предаде, измъкна от библиотеката си немска книга по Джудо (Judo Kampfsport / Horst Wolf) с много картинки, както и българско издание на "Борба САМБО" на легендарния създател на стила Анатолий Харалампиев.  Оттогава всички възглавници в къщи се постилаха на пода в хола и с двама приятели се мятахме върху тях в продължение на дни.

Баща ми тръгна за командировка в Чехия и му казах, че дори не искам BMX, а нещо за Карате. Така се сдобих с чешко илюстровано издание по Карате – ката.



В началото на 89-та по някакви неведоми пътища една приятелка на майка ми подари настолен календар със снимки на майстори по Таекуон-до, които изпълняват невероятни летящи ритници пред древни будистки храмове и на върха планински зъбери. Гледах денонощно календара, с който е илюстрирана настоящата статия. Във в-к АБВ излезе кратко интервю с Ким Унг Чол. Статията се казваше „Симпаят Ким или майсторство шеста степен” (разбиращите от материята могат да кликнат върху статията и да се посмеят – симпай, тайкуондо, х-гуп, Ким Уанг Чоу, юпчаги, гуручаги… такива бяха времената)

Няколко месеца по-късно започнах тренировки по Карате в детската школа на … УБО. За да тренира човек там, трябваше да има родител в милицията или ДС. Бащата на една съученичка беше червена барета и заедно с друг съученик – неин братовчед се озовах в тази недостъпна за простосмъртни школа. Стилът беше Йошинмон - разновидност на Шорин Рю направлението. Занятията бяха три пъти седмично на басейна „Спартак” Няма да ви разказвам какво, как и при кого тренирах, защото после трябва да ви… :), само ще спомена, че доста от днешните политически, охранителни, бандитски, и други величия съм ги виждал голи в съблекалнята :).



Семейството ми, негативно настроено към режима,  не одобряваше заниманията ми и постоянно сумтеше, че ще ме направят милиционерче – еничарче. На една тренировка в школата на УБО дойдоха хора с шлифери като на инспектор Дюдю, а на следващата състезателите и треньорите ги нямаше и занятията се водеха от по-младшите. Течеше т.нар. „Възродителен процес” и явно ги бяха изпратили в смесените райони.

Дойде 10 ноември, аз се включих вдъхновено в опозиционната емоция. Когато в нощта на танковете на 14 декември видях някои от хората с шлифери зад огражденията, изпаднах в дилема, прекалено сложна за моите 13 години. Започнах да прескачам тренировки, след това бях въвлечен във водовъртежа „кандидатстване за езикова гимназия” и нещата замряха от само себе си.

Лхаса, Тибет. Картичка от китайския павилон на Пловдивския панаир през 80-те, която стана част от колекцията ми по БИ, заедно с туристическа брошурка за Япония, календар с икебана и кутия от хилка за тенис с красиви йероглифи :)

Заедно със свободата дойдоха и всички неща, които дотогава бяха забранени. Бойните изкуства, обвити в мистика и легенди предизвикваха небивал интерес. Може смело да се каже, че първата половина на 90-те е „златният век” на бойните изкуства в България – хиляди школи със стотици хиляди трениращи във всяко читалище, физкултурен салон или спортна зала.  Едва ли са много момчетата, които не са посетили поне една тренировка по нещо в онези години.



Най-после можех да тренирам онова нещо от картинките на календара. Записах се наТаекуон-до (ITF) в едно близко училище. Инструкторът (Дочо Хаджииванов) имаше едва 3-ти гуп, но беше много съвестен. След това клубът ни се обедини с един друг клуб (Илиана Маркова - 3 гуп)  и тренировките се преместиха на стадион „Раковски”




Всяка седмица излизаше в-к Самурай, който старателно събирах и четях до наизустяване. Липсваха ми само първите 2 броя. След дълго колебание реших, че ще отида да попитам за тях в редакцията. Влязох, поклоних се ритуално, един здравеняк ме изслуша, ухили се и отнякъде измъкна каквото исках, като още по-силно се изсмя на желанието ми да си платя  вестниците. Каза че са подарък.  Беше Слави Бинев.

това не е от календара, взел съм го от друго място - явно е горната картинка след 2 стотни от секундата...

Нашият клуб премина към Централния полицейски клуб по Таекуон-до. Започна втората фаза от заниманията ми с бойни изкуства.  ЦПК беше отворена школа и в нея тренираха всякакви хора без ограничения. Беше под шапката на полицейската спортна асоциация и ползваше нейната база, затова условията бяха прекрасни – голяма просторна волейболна зала, добри инструктори, и най-важното – тренировки 5 дни в седмицата по 2 часа. Всеки, който е тренирал някакво БИ, знае, че 5 дни по 2 часа значи много яко блъскане. Старши инструктор беше Йордан Маринов – тогава 3-ти дан. Мисля, че беше преподавател в академията на МВР. Млад, висок хубавец, отличен треньор. Дължа му страшно много, макар че той едва ли би се сетил за едно от 150-те човечета, на които е поправял кьопавите движения тогава. През 96-та замина за САЩ. Чух, че днес живее в Канада.

Бях ученик в гимназията, вече избутал непосилния зор на подгответо, образователната система беше започнала да се скапва и имах достатъчно свободно време за да се отдам на хобито си с цялата страст. Заедно с един приятел (днес изявен скулптор) имахме следната дневна програма през лятото: 6:50 – среща пред нас. Тичане до Борисовата градина, там  тичане през гората с нанасяне на ритници по дръвчетата. 7:30 упражнения на уреди – набирания, кофички, лицеви опори… 8:30 в басейна „Мария Луиза" – плаж, плуване, перчене, малко щанги… Вечер 18:30 – 20:30 – тренировка по Таекуон-до. През учебния срок, както и в почивните дни тренирахме на самоделен 80 кг. боксов чувал на един таван. Малоумният рекорд е тичане в 5:50 сутринта при -17градуса! Всичко под теб хруска, а облаците пара от дъха ти пречат да виждаш… няма хора, няма и коли, но нинджите тичат...

Аз съм среден на ръст, сух, със слаби крака и дребен кокал, не съм бичме. Този тренировъчен режим ме държеше в прекрасна форма, която ми носеше щастие и самочувствие.

Не бях съвсем чужд и на оръжията. Баща ми направи компромис с разбиранията си и ми изстърга на струг две тояжки, от които  с помощта на парче верига и халки за катинар сглобих нунчаку и опитвах да го въртя. От Франция си донесох черен самурайски меч „Вакизаши” (средна дължина).



Напредвах закономерно в Таекуон-до, явявах се на изпитите на клуба и стигнах до зелен колан със синя черта. В това бойно изкуство гъвкавостта е изключително важна, а шпагатите - задължителни. Аз не бях гъвкав в таза, а вече беше късно за разтягане. Може да се каже, че Таекуон-до е възможно най-неподходящото БИ за мен, а аз - неправилният човек за Таекуон-до. Но нищо друго не ми харесваше толкова, а и нивото на клуба и климатът на тренировките бяха изключителни. Така че, въпреки дървения си таз, все пак напредвах.

В средата на 1996 следваше да се явя на изпит за син колан. Този изпит си беше много сериозен, защото включваше спаринг, чупене на 12 керемиди и много чиста техника (т.нар. форма, кор. "тъль"), а изпитващ беше майстор от Корея със 7-ми дан.  Сок Мин Чол – дребно човече с невероятно облекло – тревнозелена вратовръзка, кафяво сако и розова риза, странен кич, но голям майстор, търпелив инструктор и изключителен авторитет в ТКД средите.
У дома всички мебели от хола бяха изнесени, по стените бяха окачени огледалата от банята, тоалетната, кухнята и спалнята, а аз всеки ден по цял ден тренирах.
От покрива на една събаряща се къща с моя приятел скулптора напълнихме два големи сака с турски керемиди. Киснахме ги няколко дни във вода, след това ги сушихме на акумулираща печка на тавана. Така уж щяха да станат по-крехки…
Дойде денят на изпита. Направих формата Yul Gok Tul. Последва ОФП комплекс: 50 лицеви-50 коремни без почивка, с бързо броене на корейски. Явно адреналинът е бил чудовищен, защото ги направих. Никога преди и след това не успях да повторя това упражнение, дори в казармата.  Следваше чупенето. Подредих си керемидите, сложих отгоре лист хартия (може да беше и гюдерия, не помня), съсредоточих се и скочих с цяло тяло отгоре с крясък, какъвто и синът ми на гладно не може да извади. Керемидите се натрошиха ефектно, но аз в напрежението бях изместил леко палеца си и го бях „засрещнал”. Тогава обаче не го усетих.
Следваше последната част от изпита – спаринг. Случих се с по-нисък, но доста набит и физически як партньор. Общо взето се опазих, получих няколко удара, вкарах няколко... срещата свърши. Изплюх гумата и заедно с нея… предния си горен зъб.  Този зъб беше лекуван дълго и беше доста издълбан. Крепеше се на предната стена. Явно дзверът ми е вкарал прав и зъбът се е отчупил без да усетя.

… по традиция когато вземеш изпит за нова степен, някой по-старши, който също е получил нова степен ти подарява своя стар колан. Своят син колан получих от една доста по-млада дама, която днес е европейска шампионка… Затова и коланът ми е къс.

Когато влязох в хола у дома бях с подута китка, палец, който не мога да сгъвам, липсващ преден зъб и преметнат на рамо син колан… помня само един път в живота си, когато съм бил по-горд и щастлив…
Дори баща ми този път ми спести скептичните си подмятания, че си е представял как ще играя тенис, а аз ходя да се ритам с други хора.
Следващите десетина дни ми направиха металокерамична корона, ръката ми стоя увита в ластичен бинт и напълно оздравя с чудодейния индийски билков мехлем Rumalaya.

Няколко месеца по-късно заминах на море. Към описаната тренировъчна схема добавих гмуркане с шнорхел.

Някъде в мърсотията на морето съм се заразил с хепатит… след 10 дни в Инфекциозна болница бях изписан с предписание 6 месеца да спазвам строга диета и абсолютно никакви физически натоварвания… а поне 1 година да забравя за какъвто и да е спорт. Вместо да почивам, през зимата на 1996-1997 изкарах 30 дни на улицата подскачайки (за да не съм червен) във вихъра на революцията, все пак бях студент 2-ри курс. Подскачането, шествията и бягането от/към полицейските кордони ми докара повторна криза и нова забрана за спорт… Така ненадейно и нелепо приключи моя триумфален самурайски път.

По-късно като студент във Франция посетих няколко тренировки по Хапкидо – свирепа корейска система, съчетваша захвати и хвърляния с удари и ритници.

Днес забраните за спорт са история, но свободното време - също. Момчетата в залите са на половината на моите години. Ходя да гледам демонстрации и състезания, препрочитам по-умни книжки и гледам (не дотам умни) филми за БИ.

Понякога вечер, когато имам сили и настроение тренирам чиста техника на голямата тераса, просто заради кефа да се удивя на двигателната памет на  тялото. На морето се опитвам да наваксвам за цялата година - тичам по изгрев на плажа, а след това си припомням старите форми и ги повтарям.  

Смело мога да кажа, че бойните изкуства имат огромен принос за моята личност и  характер. Качествата, които започнах да наливам с онази „гъсеница” в джудо залата на стадион „Академик” преди 22 години помагат всеки ден.
Какво всъщност ми дадоха бойните изкуства и къде за мен се крие тяхното очарование – това ще е тема на отделна статия някой друг път.


taekwon-do taekwondo tae kwon do ITF International Taekwon-do Federation Choi Hong Hi Kim Ung Chol Sok Min Chol Korean Martial Arts tul Chon Ji Dan Gun Do San Won Hyo Yul Gok Joon Gun