Вече близо месец из мрежата се търкаля филма на Мартин Пискулийски - Майстора "Културно наследство в риск", в който общинският съветник Вили Лилков ни показва непознати за широката аудитория архитектурни бисери в сърцето на София. Обектите са буквално свряни между блоковете, обрасли с храсталаци или погребани под строежи.

С удоволствие се включвам в "драгалевската вълна" по темата.

Най-напред искам да отбележа заслугите на самия Лилков, като човек, който близо две десетилетия успява да придаде смисъл и на най-безмислените политически ситуации. За разлика от повечето звезди в политиката, чиито имена и лица забравяме близо година след като си останат в къщи, Вили твори конкретни, може би не гръмки и монументални, но видими за всички добрини за културната градска среда в София, за паметта ни като общество и нация. Дузина паметни плочи на именити българи, още толкова наименувани улици, паметника на летците, бранили София, паметника на жертвите на комунизма... и още и още.

Всеки строителен предприемач е длъжен, ако попадне на археологически обект да спре строежа и да уведоми държавата.
Държавата от своя страна е длъжна да оцени откритието и ако то представлява културно-историческа ценност незабавно за своя сметка да проведе нужните разкопки. След това собственика на парцела трябва да бъде обезщетен с друг терен и компенсиран за вложените разходи.
Българската държава не постъпва така - администрацията и е мудна и корумпирана като късната Османска империя, а обезщетяването на собствениците е като лихвоточките...
От своя страна строителите,  когато попаднат на архитектурни останки бързат да ги срунат и бетонират, за да си нямат проблеми.
Това не е българска болест, случва се навсякъде. В градове с история като София, практически навсякъде изникват стари зидове.

Това не означава, че не трябва да правим всичко възможно за да съхраним колкото може повече от антична София. Напротив - трябва да правим като Вили Лилков - да правим каквото трябва, пък да става каквото ще.