Наскоро писах за знаменития парад на българската армия от 1937г., който изиграва важна политическа роля: вътрешно - за консолидиране на българското общество и външно – заявка, че България отново е фактор, с който другите трябва да се съобразяват.

Тържествата в Москва, по случай 65-тата годишнина от края на Втората световна война носеха редица подобни послания и знаци за новата руска доктрина.

Респектиращият военен парад, сравним по мащаби с демонстрациите от най-силните години на студената война показа самочувствие не просто на суперсила, а на една от двете суперсили. Тази претенция бе подкрепена от участието на блокове на западните съюзници и на бившите съветски републики, както и от присъствието на над 20 държавни глави.  Всеки военен експерт ще опонира, че парадната мощ на Червения площад е  „Потьомкиново село”, зад което се крие разкапана и остаряла военна машина. Дори и така да е, когато една държава, има визията и волята да гради подобна представа за себе си, постигането и е въпрос на време. В този контекст речта на Д. Медведев за общите усилия в противенето на злото отправи послание на „тоягата и моркова”.

Очевидното послание е към Противоракетния щит.  На втори план стои намек за предизвикателството на днешния и утрешния ден - защитата на християнската културна цивилизация от провокациите на  „варварите” – тема, по която демократичните общества са хаотично раздвоени под влиянието на либерални течения, а политиците им са зависими от общественото мнение. В тази ниша се опитва да се намести Русия, като евентуален партньор, който не зависи от вътрешния натиск на кресливи правозащитници, антиглобалисти и зелени. Тази подадена ръка (с характер на „Соболева акция” ?) е отправена по-скоро към консервативните среди на запад, уморени от популизма на пацифистите, отколкото към традиционните руски партньори от левицата.

Второто руско послание от парада е курс към обхващане на пост-съветското пространство.  Първоначалното стъписване от загубата на студената война и разпада на СССР премина в интензивна политика на преформулиране на бившата съветска общност. Митологията на общата „Велика победа” и общото минало на могъща световна сила е само един от факторите за успех на този подход. Активното поколение в бившите съветски държави е родено след сталинските репресии и свързва съветския съюз много повече пионерските лагери по кримското черноморие, отколкото с лагерите в Сибир. Политическият спомен от 80-те на Брежнев е по-скоро за гротеска, отколкото за тирания. На фона на слънчевото съветско детство на това ново поколение, западът се оказа неадекватен да разпадне окончателно победената „империя на злото”, както когато реши да оказва подкрепа (Грузия), така и когато дипломатично се дистанцира (Украйна). Единствени балтийските държави скъсаха със съветския свят, но там проблемите с огромните руски малцинства са въпрос на време.  

Днешна Русия все по-плътно обсебва бившите републики на СССР и ги реинтегрира в зона на културно и политическо влияние. (Успешният модел за това е на Британската общност, съставена от бившите колонии на Британската империя. Подобна доктрина има и официална Турция спрямо бившите османски територии.)

Третото измерение на новата политика е за чисто вътрешна употреба.  Разказът за НАТО като вечния враг сплотява общественото мнение и отклонява вниманието от вътрешните проблеми. Анти-западната пропаганда струи от всички руски медии и намери допълнителни аргументи в отсъствието на президента на САЩ,  британския премиер и френския лидер от трибуната в „Деня на победата” (германският канцлер по традиция е принуден в този ден да се срамува публично и няма как да го избегне). Дори Обама, Браун и Саркози да бяха отдали чест на знамената със сърпа и чука обаче, това отново щеше да е в техен ущърб, доколкото би легитимирало мощно домакините. Медведев и Путин поставиха Запада в  трудна ситуация без полезен ход, въпреки колорита на американските  войници маршируващи по Червения площад („Доживяхме!” , както се шегува един приятел).

За съжаление, във все по-сложната и успешна игра на Русия, европейска България бе поставена от своите лидери в  ролята на пионерчето, поднасящо карамфили на официалните лица. Тъжна гледка на Ангел Марин припяващ „Катюша” пред паметника с шмайзера. Тъжна гледка на Първанов пред московския Вечен огън – далеч назад от президента на Чехия и маршала на полския Сейм, дори след водачите на Туркменистан и Киргизстан, самотен на последната редица на гостите.





Източник: Борис Станимиров, в-к СЕДЕМ / 19.05.2010г.