Причините да живеем в рядка кал,  отказът от осъждане на комунизма, носталгията по соца, спорното отношение към ДС... Да, десницата не направи каквото трябва когато трябва, дезертира, съглашенничи, имитира дейност, идваше и импулс, който бързо затихваше... мисля си обаче, усещам с кожата си, че за всичко това си има причини и те са по-дълбоки от инфилтрираните ченгета в дилетантското СДС. Обществото, огромната човешка маса около нас - в най-буквалния смисъл -  колеги, познати съседи (т.е. не говоря за цигани и мътни образци от Сирищник, а за людете от големия град, с които се поздравяваме всеки ден) са участвали и суъчаствали в някоя от дяволиите на комунизма. Тристахилядна София става два милиона. Хората облекли бельо и познали чаршаф и топла вода вследствие на това преселение няма как да нарекат комунизма робство. А той си е робство в най-буквалния средновековен смисъл (по какво се различават концлагеристите в мина Богданов дол от гребците на турските галери?)
Но е робство за едно малцинство oколо 4-те процента. Трябваше ли десницата да се обрече на днешната електорална оскъдица още преди 20 години, като угоди на тези стотина хиляди маргинали от "стария културен тип"? Дали не беше по-умно, че вместо да извърши ритуално самоубийство яхна mainstream-а на  неизживените  хипита, хлипащи по забранените си чарлстонки и мечтата за корекоми? 
Не са ли доказателство за тази порочна прозорливост стотиците хиляди градски жители, които  жалят по мавзолея и защитават присъствието на паметника-шмайзер като част от историята? Посрещат антикомунизма с неубедително безразличие или с иронична усмивка, но се възхищават от "подвига на Списаревски". Винаги са готови да се възмутят от подмяната на "турското робство" с "османско присъствие", но наричат заключителната фаза на Втората война "Отечествена"... и не виждат никакво противоречие в тази мисловна пихтия. Що за хора? Откъде се пръкнаха?

Текст за размисъл:

* * *

В лагера ние имахме постоянна тема: откъде се пръкнаха всичките тия хора [комунистите – б.м.t] ? Как не доловихме тяхното присъствие в стария живот?

Аз имам своето обяснение по въпроса.

Наблюдавах с изострено око събитията по време на опозоционните борби: една огромна маса бе застанала зад Никола Петков, но смъртта на водача, разтурването на партията, откарването на депутатите в затворите подейства страшно.

Бях все пак в управляващата партия [Свинтила е бил ремсист - б.м.t] и долових някои неща.

Веднага след процеса ни казаха:

-          Сега много хора ще се устремят към нас. Приемете ги...

Откъде идваха?  От земеделския съюз? Земеделците бяха в своите дружби. Те идваха отнейде.

Почваха да взимат думата на събрания, да ораторстват. Говореха глупости. Ние се смеехме. Тогава бяхме отново смъмрени от комитетите:

- Няма да се смеете. Ще ги оставите да говорят. Каквото свое имат, нека го кажат, даже да бъде тоничко.

Тия новодошлите в победилата левица ние трябваше да приемем така ласкаво, както самите ние не сме били приети.  Помня тези нови тълпички пред клуба. Всички бяха от така наречените „неутрални”.  Когато опозицията и сталинистите се бяха хванали гуша за гуша, тия гласуваха с бели бюлетини. Аз очаквах, че ще осъдят едно такова поведение. Но не. Партийните началници се ориентираха към тези хора. И дори пренебрегваха своите.

Помня, след едно събрание един такъв новоприобщен как възкликваше: „Леле че хубаво става!” Той бе доловил ... той бе плъх и бе разбрал, че времето на плъховете идва.

Те извираха от невероятни места. Женици и смачкани мъжлета с оглупели деца. Те ставаха общественици. И говореха за „славните партизани”... Най-сетне сталинистите бяха намерили своите масови почитатели.

С тях пълнеха служби, на тях отваряха път към професурата, към журналистиката, към администрацията. Това бе земната маса, от която сталинистите правеха новия човек.

Деветдесет и девет на сто от техните автобиографии съдържаха следноти твърдение. „Родителите ми не се членували никога в никакви партии, не са се занимавали никога с никаква политика”. Един рефрен като от египетската „Книга на мъртвите”

В България е имало хайдущко движение, имало е въстания, Копривщица и Батак. Имало е борби за национално утвърждаване, имало е борби за Съединението, имало е Сръбско-българска война, имало е селско въстание, Шабла и Дуранкулак, имало е Стамболов и Стамболийски, имало е Септемврийско въстание, Демократически блок.

Тия хора не са участвали в нищо от всичко това. Това бяха синовете на „хорицата”, които напълниха казионните организации, на които ние трябваше да създадем самочувствие...

Аз не зная как се формират човешките качества, но е сигурно, че се образуват с течение на време. Старото общество бе исторически възникнало. Там всеки праотец бе оставил името си като гравирано в обществената памет.  Тези идваха от нищото и не можеха да излязат от него. Те са ползвали саможертвата и борбите на другите. И в един момент, те, пълните никакъвци, имат претенцията да бъдат „народа”. Добра социална база си намериха сталинистите.

Какво е тяхното бъдеще? Няма да могат да изпълнят нито една историческа задача. Всичко ще провалят.

/Владимир Свинтила. Кладенецът на мълчанието/