
Прочетен: 3563 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 27.12.2010 09:41

Причините да живеем в рядка кал, отказът от осъждане на комунизма, носталгията по соца, спорното отношение към ДС... Да, десницата не направи каквото трябва когато трябва, дезертира, съглашенничи, имитира дейност, идваше и импулс, който бързо затихваше... мисля си обаче, усещам с кожата си, че за всичко това си има причини и те са по-дълбоки от инфилтрираните ченгета в дилетантското СДС. Обществото, огромната човешка маса около нас - в най-буквалния смисъл - колеги, познати съседи (т.е. не говоря за цигани и мътни образци от Сирищник, а за людете от големия град, с които се поздравяваме всеки ден) са участвали и суъчаствали в някоя от дяволиите на комунизма. Тристахилядна София става два милиона. Хората облекли бельо и познали чаршаф и топла вода вследствие на това преселение няма как да нарекат комунизма робство. А той си е робство в най-буквалния средновековен смисъл (по какво се различават концлагеристите в мина Богданов дол от гребците на турските галери?)
Но е робство за едно малцинство oколо 4-те процента. Трябваше ли десницата да се обрече на днешната електорална оскъдица още преди 20 години, като угоди на тези стотина хиляди маргинали от "стария културен тип"? Дали не беше по-умно, че вместо да извърши ритуално самоубийство яхна mainstream-а на неизживените хипита, хлипащи по забранените си чарлстонки и мечтата за корекоми?
Не са ли доказателство за тази порочна прозорливост стотиците хиляди градски жители, които жалят по мавзолея и защитават присъствието на паметника-шмайзер като част от историята? Посрещат антикомунизма с неубедително безразличие или с иронична усмивка, но се възхищават от "подвига на Списаревски". Винаги са готови да се възмутят от подмяната на "турското робство" с "османско присъствие", но наричат заключителната фаза на Втората война "Отечествена"... и не виждат никакво противоречие в тази мисловна пихтия. Що за хора? Откъде се пръкнаха?
Текст за размисъл:
* * *
В лагера ние имахме постоянна тема: откъде се пръкнаха всичките тия хора [комунистите – б.м.t] ? Как не доловихме тяхното присъствие в стария живот?
Аз имам своето обяснение по въпроса.
Наблюдавах с изострено око събитията по време на опозоционните борби: една огромна маса бе застанала зад Никола Петков, но смъртта на водача, разтурването на партията, откарването на депутатите в затворите подейства страшно.
Бях все пак в управляващата партия [Свинтила е бил ремсист - б.м.t] и долових някои неща.
Веднага след процеса ни казаха:
- Сега много хора ще се устремят към нас. Приемете ги...
Откъде идваха? От земеделския съюз? Земеделците бяха в своите дружби. Те идваха отнейде.
Почваха да взимат думата на събрания, да ораторстват. Говореха глупости. Ние се смеехме. Тогава бяхме отново смъмрени от комитетите:
- Няма да се смеете. Ще ги оставите да говорят. Каквото свое имат, нека го кажат, даже да бъде тоничко.
Тия новодошлите в победилата левица ние трябваше да приемем така ласкаво, както самите ние не сме били приети. Помня тези нови тълпички пред клуба. Всички бяха от така наречените „неутрални”. Когато опозицията и сталинистите се бяха хванали гуша за гуша, тия гласуваха с бели бюлетини. Аз очаквах, че ще осъдят едно такова поведение. Но не. Партийните началници се ориентираха към тези хора. И дори пренебрегваха своите.
Помня, след едно събрание един такъв новоприобщен как възкликваше: „Леле че хубаво става!” Той бе доловил ... той бе плъх и бе разбрал, че времето на плъховете идва.
Те извираха от невероятни места. Женици и смачкани мъжлета с оглупели деца. Те ставаха общественици. И говореха за „славните партизани”... Най-сетне сталинистите бяха намерили своите масови почитатели.
С тях пълнеха служби, на тях отваряха път към професурата, към журналистиката, към администрацията. Това бе земната маса, от която сталинистите правеха новия човек.
Деветдесет и девет на сто от техните автобиографии съдържаха следноти твърдение. „Родителите ми не се членували никога в никакви партии, не са се занимавали никога с никаква политика”. Един рефрен като от египетската „Книга на мъртвите”
В България е имало хайдущко движение, имало е въстания, Копривщица и Батак. Имало е борби за национално утвърждаване, имало е борби за Съединението, имало е Сръбско-българска война, имало е селско въстание, Шабла и Дуранкулак, имало е Стамболов и Стамболийски, имало е Септемврийско въстание, Демократически блок.
Тия хора не са участвали в нищо от всичко това. Това бяха синовете на „хорицата”, които напълниха казионните организации, на които ние трябваше да създадем самочувствие...
Аз не зная как се формират човешките качества, но е сигурно, че се образуват с течение на време. Старото общество бе исторически възникнало. Там всеки праотец бе оставил името си като гравирано в обществената памет. Тези идваха от нищото и не можеха да излязат от него. Те са ползвали саможертвата и борбите на другите. И в един момент, те, пълните никакъвци, имат претенцията да бъдат „народа”. Добра социална база си намериха сталинистите.
Какво е тяхното бъдеще? Няма да могат да изпълнят нито една историческа задача. Всичко ще провалят.
/Владимир Свинтила. Кладенецът на мълчанието/
2. Conservative - избрано
3. ЕДИН ЗАВЕТ - потомците офицерския корпус на Царство България
4. Стара София
5. 100-те книги
6. Българска патриаршия - Св. Синод
7. История и политика (блогрол)
8. Радан
9. Комитата
10. Sulla
11. Нашето детство
12. Изгубената България
13. Ic Xс Niка
14. The Monarchist
15. Задочните репортажи
16. Музикалните хроники на един немузикален човек
17. Светослав Малинов - член на ЕП
18. Сергей Петров - Араджиони