Последните дни хората около мен хихикат и писукат от кеф, заради това, че част от фигурите на Паметника на Съветската армия са изрисувани като любими детски герои. Тази поп-арт инсталация очевидно за много хора е остроумна закачка с комунистите, представят си дърти гяволи цъкащи с език докато не им изхвръкнат протезите...

На мен обаче колкото и да ми се иска някак си не може да ми стане кеф. Подигравателно-младежкият творчески импулс си е разюздан кич, точно както демонстративната политическа обективизация на етоса на правото черво като гражданско-социална идентичност (супер Богданбогданово го рекох). Колкото едното има общо с човешките права, толкова другото има общо с политиката, историческата справедливост или пък с изкуството.

Едва ли някой повече от мен  желае Паметника на Съветската армия да го няма.  Все пак когато либералните демократи празнуват победата на тази армия като ден на Европа и начало на ново летоброене за свободата и демокрацията по света, за мен това е просто една от войните, които племето ми губи в дългата си история.

Нямам никаква милост към този паметник. Той представлява най-вулгарното поругаване на моята държава,  националния ни идеал и паметта на предците. Обидно е, че изобщо е построен, а много по-обидно е, че още го има 20 години след възстановяването на българската независимост.

Този паметник е враг. Трябва да унищожаваш врага, защото иначе той унищожава теб.  Нищо обаче не оправдава гаврата и унижението, дори над врага. Мерим своята цивилизованост и култура тъкмо в това. 

Този паметник трябва да бъде премахнат. Дали ще бъде взривен, демонтиран тихомълком, претопен за скрап, преместен в руския парцел на централни гробища или поставен в двора на руското посолство за мен няма никакво значение. Трябва ДА ГО НЯМА. Не да го има поруган, а ДА ГО НЯМА.

Лигавенето с паметника не е част от решението. Струва ми се, че то по-скоро е част от обяснението защо 20 години след промените паметникът е все още възможен.