Не съм готов да дам рецептата за път нататък на т.нар. „автентична „ десница. Когато си силно емоционално обвързан с една идея, рискът да мислиш желаното е много голям. И понеже ти е удобно и уютно в твоята малка общност гледаш някак да откриеш аргументи, да погледнеш с бодряшки оптимизъм напред и да изречеш заклинание, дори и то да звучи несериозно:  „Ако сме упорити и продължим по пътя без да се отказваме, ще успеем, защото сме най-готините и защото никога не се отказваме и винаги продължаваме по пътя и като ни спънат падаме и пак ставаме и продължаваме...” Друга грешка е в огорчението от загубата да персонализираме вината и решението. Виновни са Костов и Мартин Димитров че не си подадат оставките, Румен Христов, Бойко Борисов, ЦИК... Пък сега като вземем едни млади, образовани момчета, като ги изтъпаним пред скоби, като сменим абревиатурата и логото, прибавим щипка интернет на вкус и ето ти го новият десен проект, който ще спечели доверие и ще дойде на власт в близките няколко мандата.  Това омагьосване носи нездрав  съклет. Зор да тръгнем към светлото бъдеще,  пък по пътя ще му мислим къде точно отиваме.

Това по-долу е мисловно упражение за целите на анализа. Не е манифест. И няма претенция за завършеност.

Основни положения

Една партия е политически жива тогава, когато получава подкрепата на критична маса граждани, partia – част от общото, т.е. представлява идеи, интереси и визия за бъдещето на социологически значима група хора. Политическият успех се квантува. Ако имаш 4% за да бъдеш в парламента, ти си част от  политическия живот на страната. -  участваш в органите на демокрацията (парламент, общински съвет, кмет, президент). Ако не участваш,  не си partia – а  sub-partia, малка група, които се изживяват като политика, мечтае за нея, но поради малкия си брой не участва в политическия процес.

Най-често в стабилните общества има основен разлом (кливидж) който предопределя двуполюсен модел – две големи партии (коалиции), които събират сериозно доверие,  периодично се изместват една друга и се редуват във  властта. А-отборът в политиката, битката на титаните.

В политиката има и Б-отбор – по-малки партии, които присъстват в парламента,  участват в политическия дебат, защитават специфични каузи и понякоха участват в правителствени мнозинства. Малките партии се пораждат от каузи, от разцепления на по-големи партии, от политически катаклизми. Понякога те преживяват един или два мандата и изчезват, а понякога – ако са на етническа, религиозна или друга трайна основа, малките партии могат да просъществуват стабилно с десетилетия.

Какво става с „традиционното дясно”?

Слуховете за смъртта на „традиционната” десница са леко преувеличени. Онова, което се случва в последното десетилетие и което носи постоянно огорчение и неудовлетворение на намаляващия брой сини избирателите е преминаването на Синьото (СДС, ДСБ) от десетилетен титан на двуполюсния модел, в устойчиво второстепенен играч -  политическа сила от Б-група. Това ново място сините не могат да го приемат, защото живеят и мислят  за себе си като за 1 милион хора на Орлов мост, като за общност пчелила властта два пъти и побеждавала БСП на всякакви избори. Мислят за себе си като такива, чувстват се такива. Затова политическото съществуване в Б-група не ги удовлетворява. Тяхната цел не е да присъстват, а да управляват. Имат самочувствието, че го могат по-добре от другите, имат и историческите основания за това самочувствие и всеки резултат, който не съответства на тази претенция за тях емоционално е загуба – по-малка или по-голяма.

Двуполюсният модел пред 90-те и неговата периферия

В началото на прехода имаше  много отчетлив двуполюсен модел. От едната страна бившите комунисти от БСП, настроени ретроградно и носталгично, враждебни към Запада и Европа и прокламиращи близост с постсъветска Русия. БСП беше по-силна в средните и малки градове и в селата.

От другата страна едно голямо, пълно с емоция и енергия СДС, което обединяваше хората, които искаха сваляне на БСП и създаване на западен тип държава и общество. Това СДС беше силно в големите градове и всесилно в най-големите от тях – София, Пловдив и Варна.

Титаните БСП и СДС печелеха и губеха избори, правеха правителства, сваляха правителства и ковяха новата история.

Какво ставаше в Б- групата: Там беше ДПС – партията на българските турци с гарантирано стабилно присъствие. Имаше и малки спорадични играчи, които се появяваха, танцуваха едно лято и изчезваха.

Извън А-група и Б-група, извън парламента, в  шумното, парцаливо и бурно параполитическото пространство обитаваха стотици партии и доморасли лидери, които се захласваха по собственото си увлечение към политиката. Част от тези партии и личности имаха сериозни претенции към СДС. Те твърдяха, че СДС не е автентична антикомунистическа партия, че е продукт на БКП и на сговаряне между Луканов и Желев, че в редиците на СДС е пълно с бивши комунисти, перестройчици и внедрени агенти на ДС. 

Фракции на бивши легионери, бивши политически затворници, емигранти и репресирани претендираха, че тъкмо те, които са лежали по затворите и концлагерите са истинските легитимни опоненти на комунистите, а не СДС, узурпиран от хора, градили до вчера партийна, академична или творческа кариера в социалистическото статукво. Припомняха, как на първия демократичен митинг на 18 ноември 1989 самоподредилите се лидери на трибуната не дават думата на Илия Минев. Някои крайни декаденти  казваха, че на 10 ноември БКП се е разделила контролирано на две части: БСП и СДС.

Днес всички знаем, че тези политически маргинали бяха в голяма степен  прави. Истината и моралът бяха на тяхна страна. СДС наистина беше оглавено от неавтентични антикомунисти и от  хора, които по един или друг начин са били интегрирани в социалистическото общество.  Мъчениците от лагерите които бяха маргинали при комунизма, с малки изключения останаха извън политическия процес и след неговото рухване. Може би тази подмяна беше решаваща за много от нещата които се случиха/не се случиха в българския преход.

Днес всички знаем обаче и друго. Че тази недотам автентична антикомунистическа опозиция СДС, при всичките си недостатъци и първородни грехове обедини и канализира енергията и доверието на милиони българи и извърши исторически стъпки, съдбовни за страната.

Картината днес

Днешната ситуация прилича на онази от 90-те. Имаме ясен двуполюсен модел. От едната страна е БСП, която (парадоксално и скандално!)  събира 1,5 милиона гласа! От другата страна е ГЕРБ, събрала доверието на други милион и половина българи, които са единодушни в едно - не искат да ги управлява БСП.

Отстрани една малка политическа група силно критикува ГЕРБ и я обвинява в неискрен антикомунизъм и бутафорна дясност. Двете големи отломки от някогашния титан „СДС” имат претенцията, че не ГЕРБ, а тъкмо те са легитимната и автентична алтернатива на БСП. Те обвиняват ГЕРБ, че е пълна с бивши милиционери, хора от сивия сектор, различни некомпетентни кариеристи и че антикомунизмът и дясността им са конюнктурна и неистински. Сините твърдят, че не бившите милиционери от ГЕРБ, а тъкмо те – хората, които поведоха България по европейския път са истинската десница. Може да се чуе дори и крайното твърдение, че комунистите днес играят с 2 отбора – БСП и ГЕРБ.

Вероятно Сините са прави в критиките си към ГЕРБ. Вероятно истината и моралът са на тяхна страна. Но очевидно е и друго: енергията и емоцията са в ГЕРБ. Недокрай автентичната десница ГЕРБ събира милиони гласове и успява да държи БСП далеч от управлението.

Сините са в Б-отбора и не участват в сблъсъка на титаните. Но те все пак са част от политическия процес – изказват се в парламента, имат общнски съветници и тук-там кметове.

Този аналог между двуполюсния модел от 90-те и ситуацията днес заслужава размисъл. Ако го приемем, веднага ще се запитаме защо стана така, че някога СДС беше колосът в синия ъгъл на ринга, а днес там срещу БСП стои недодяланата ГЕРБ? Защо бившата силна синя партия днес е сведена до ролята на някогашната Ера-3 – да същесъвува сякаш самоцелно, около фетиша на собствената си претенция за автентичност?

Един възможен отговор:

Късният соц завеща специфична обществена структура, в която много широка прослойка представляваше т.нар. „интелигенция”. Стотици научни институти с изследователски и приложен профил, безкрайни випуски във ВУЗ, огромен инженерен кадър, разточителна художествено-творческа дейност, дотирана култура и наука, държавна пропаганда за създаване на култ към знанието и науката. В същото време книгите и науката бяха единственото убежище за отхвърлените от режима, за „бившите” хора, за които пътят за кариера в държавната йерархия беше затворен. Държавният чадър над образователната система и здравеопазването правеха професиите на учителя и лекаря престижни и уважавани. В резултат на тази социлна структура, в началото на 90-те г. на XX в. в България имаше широка прослойка от хора със самочувствието на интелигенция. Дали част от тази интелигенция беше ерзац е друг въпрос, но важното е, че тя беше водеща обществена сила, реален носител на градския начин на живот и задаваше дневния ред на обществото.

СДС като политически колос в двуполюсния модел на прехода стъпи изцяло на тази широка градска интелигенция, беше неин легитимен и автентичен изразител. Политическите фигури на СДС изглеждаха, говореха и се държаха, като учени от системата на БАН

Днес, 20 години по-късно българското общество изглежда съвсем различно. Преходът отне изкуствената среда, в която се развиваше интелигенцията през социализма. Огромна част от научните структури бяха закрити, масовото четена на книги остана в историята, учителската професия се срина до дъното на социалния статус, научните и академични професии изгубиха доходност и престиж. В същото време свободният пазар отприщи мощна вълна от популярна ниска култура, която заля обществото от всички информационни канали. Хората съсредоточиха  усилията си в крайно прагматични сфери – търговия, услуги, малък бизнес, служебна кариера. Тази бизнес-насоченост не е негативна, напротив, тя  е предпоставка за създаване на средна класа и икономически просперитет. Факт е обаче, че ако някога интелигенцията беше гръбнак на обществото, то днес такъв е  тъкмо дребното предприемачество.  Големите градове станаха обект на мощна миграционна вълна. София практически удвои населението си с пришълци от страната и изгуби специфичния си социален и политически климат.

Ако през 90-те години средностатистическият активен градски човек беше учен или инженер, учител или лекар, то днес картината е съвсем друга. Днес средният българин е с по-нисък културен хоризонт, най-често изобщо не чете книги и няма библиотека в жилището си, но в същото време е много по-прагматичен и гъвкав в социалното си поведение.  ГЕРБ е напълно автентичен и легитимен представител на средностатистическия градски жител на днешна България. Политическите фигури в  ГЕРБ изглеждат, говорят и се държат като собственици на дребен бизнес.

(следва)