"От всички изкуства, за нас най-важно е киното, защото нашият народ е нискообразован"
/ В. И. Ленин/


Някакъв блудкав филм за Пророка Мохамед породи вълна от политическо насилие и напрежение по света.

По принцип външната политика на развитите страни към третия свят е съшита от лицемерие. Да се говори за идеология, принципи и ценности в този контекст е цинична манипулация за лековерни шарани. Шараните дори си имат име в науката за политически PR – "полезни идиоти”. Това важи за САЩ в същата степен, в която важи за всяка друга взимаща се насериозно международна сила. Затова не бих искал да вадя САЩ пред скоби. Но все пак акцентът е върху САЩ, доколкото те са най-влиятелният и мощен световен фактор.

САЩ създадоха, обучиха, финансираха и подкрепяха Осама Бин Ладен по време на афганистанската кампания на СССР. В последствие тяхната креатура се превърна в най-големия им враг и основен виновник за «световната война срещу тероризма».

Статия във влиятелния лондонски либерален  вестник Independent от 1993. Заглавието е: "Анти-съветски боец насочва своята армия по пътя на мира. Саудитският бизнесмен, който набираше муджахидини, днес участва с тях  в мащабни строителни проекти в Судан" Няколко години по-късно Осама ще бъде Дяволът, а Судан - страна, подкрепяща тероризма.

Преди това САЩ негласно толерираха революцията на аятоласите в Иран срещу монархическия режим на шах Реза Пахлави. Днес режимът на аятоласите е враг N1 на САЩ. САЩ свалиха режима на Саддам в Ирак, който беше силно антиирански настроен . Днес в «свободен Ирак» практически липсва държавност, а поддържането на съшитото с бели конци правителство става все по-непосилна задача. След като вече няма враждебен Ирак, който да държи аятоласите в напрежение, Иран няма конкурент в региона и свободно се вихри и изнася влияние сред съседните държави, племена, групировки, в това число и в иракските провинции.

САЩ подкрепиха народните въстания от т.нар. «Арабска пролет» срещу авторитарните режими на старите лидери. В резултат, във всички тези държави преобладаващо влияние завзеха ислямистките сили. Днес освободените от затворите на Мубарак и Кадафи ислямски лидери подстрекават тълпите, които убиха американския посланик в Либия (в Бенгази – градът, символ на западната помощ срещу Кадафи), обсаждат посолствата в Кайро и Йемен и поразително напомнят на иранските студенти в кризата със заложниците от 1979.

Въпреки споменатия низ от "грешки", САЩ запазват и даже разширяват ролята си на световен хегемон, с решаващо влияние във всяка точка на света.  Едно от въможните обяснения на този парадокс: Светът се контролира много по-лесно когато е изпъстрен с огнища на нестбилност, отколкото със стабилни режими, които трупат ресурси, самочувствие и мераци за господство.  Далеч по-изгодно е да имаш местен елит от дълбоко корумпирани  опортюнисти  и/или обществено мнение от лумпени, които винаги могат да дадат повод за интервенция.  В този ред на мисли, по-добре е постоянно да се редуват враждебни групировки, вместо да инсталираш някой "приятел", който да ти забие нож в гърба веднага щом набере самочувствие и си повярва, че е вечен.

Тук няма антиамерикански патос, а само опит да се дешифрира моделът на  поведението на произволна световна велика сила.  Същата беше тактиката на СССР в Източния блок след ВСВ. Подобни примери могат да се дадат и за начина, по който действа Турция спрямо страните от Балканите и Каваказ, Русия спрямо страните от бишия СССР,  Израел спрямо арабските си съседи.

Две от отворените теми пред САЩ са особено коментирани днес:

- Иран, който се превръща във все по-голям проблем за Израел. Проблем не толкова заради мистичната «ядрена програма» на Техеран (вероятността тя да излезе измислена като Иракската е огромна), а тъкмо защото след свалянето на Саддам, Иран се засили неимоверно, а след Арабската пролет влиянието на Техеран вече навлиза неконтролируемо върху целия ислямски свят. Тъкмо тази възможност за съгласувана антиизраелска истерия в целия регион тревожат толкова много еврейската държава. До преди две години Тел Авив много умело жонглираше с вътрешните конфликти и баланси на своите противници, а дългогодишните диктаторски режими бяха предвидими и податливи на преговори. Днес ислямските маси в региона са подвластни на Техеран (или Анкара) и трудно предвидими за Израел. Затова и Израел не сподели възторга на европейското либерално обществено мнение по разпукването на цветовете на демокрацията на площад Тахрир и производните му африкански мегдани и стъгди.

САЩ  си дават сметка, че втора война срещу измислена ядрена програма ще доведе до необратими негативни вътрешни настроения. Затова нито Обама, нито Ромни  имат охота да атакуват Техеран. А това изнервя още повече Израел.

- Сирия. Ситуацията в Сирия е много подобна на тази в Либия. Правителствата на САЩ, Великобритания и Франция са подложени на натиск от стана на същите либерални среди, които дълги години ставаха повод за интервенции по света – «полезните идиоти», които леят сълзи пред CNN и шерват сърцераздирателни снимки във Фейсбук. Въпросът «Защо в Либия да, а в Сирия – не?» е напълно основателен от гледна точка на правозащитниците.

Само че има няколко особености, които правят интервенцията в Сирия нежелана:

--Русия.  На сирийска територия се намира единствената руска военна база извън територията на бившия СССР, ключова за руското влияние в средиземноморския регион и Близкия Изток. Едно нахлуване на западни сили в Сирия ще доведе до рязко изостряне на руско-американските отношения и ще ескалира тлеещата нова студена война. При това съществува сериозен риск Русия да потърси консолидация с Китай или Иран или като потърси съюзници в Афганистан.  Другата опасност е Русия да отвърне на унижението като удари американския интерес в друга точка на света, където САЩ не могат да реагират – Грузия, Косово или пък да засили режима в Северна Корея, което би глътнало огромен американски ресурс за гарантиране сигурността на Сеул.

-- Израел. «Арабската пролет» донесе сериозни проблеми за еврейската държава. Някога надеждно затворената граница между Египет и Газа (договорено между Израел и Мубарак) днес е с неясна съдба. Това означава, че в Газа може да се появи всякакво оръжие, което Хамас да използва срещу Израел.  Нещо повече – цялата египетска граница става потенциална опасност, ако крайните ислямистите вземат властта, което никак не е невъзможно.

 Ако в Сирия се възцари управление на ислямисти, това означава, че ливанската граница на Израел също ще се превърне в огневи рубеж за шиитската (под силно иранско влияние) Хизбула. А ако сирийският ислямизъм ескалира, към враждебните съседи може да се добави и цялата сирийска граница.Вероятно за Израел хаос и ислямски движения в Сирия е по-лош вариант от дикактурата на Асад, който въпреки конюнктурния му флирт с Иран, все пак е предвидим. Най-малкото при него знеш с кого да преговаряш.

Този кошмар за евреите ги връща във войните на всички фронтове от 50-те и 60-те години.

Никой американски президент не би си причинил конфронтация с еврейските лобита, особено преди избори.

 Какво да очакваме? 

Нелепата смърт на американския посланик в Либия вероятно ще се използва като повод за публично изговаряне на отказ от намеса в Сирия. След безредиците в редица ислямски столици, либералните среди ще изгубят аргументи за Сирия, а  президентската администрация ще може да си реши (или отложи) част от неприятностите с Израел и Русия около сирийския казус. Вероятно внимание към темата Сирия ще запази ЕС, но само на декларативно ниво.  Военна намеса на Европа в този момент на икономическа и социална криза е политическа авантюра, която никой френски или британски политик не би предприел. Германия не би се наела да дрънка оръжие по посока на Израел, а друг с топки в Съюза просто няма.

Що се отнася до Иран, може да се очаква, че републиканците ще използват предизборната ситуация за да демонстрират твърда ръка. Така ще се опитат да привлекат подкрепа и финансиране от мощните еврейски лобита, които са в ужас от Обама. Ентусазмът обаче ще утихне с отминаване на изборите.

Де е България? В «Арабската пролет» и в Сиройската криза България се опитва да води активна политика. Няма публична информация, която да позволява да се коментира в нюанси българското поведение. Но има няколко момента, които се виждат относително ясно:

- Активната близкоизточна политика е по-скоро инициатива на външния министър Младенов, отколкото на правителството и Бойко Борисов.

- Не е ясно дали тази политика уплътнява американския или израелския вектор, но не изхожда от някаква обща политика на ЕС (доколкото има такава), а по-скоро е българска игра.

- Вероятно България се опитва да бъде посредник между САЩ (или Израел?) и определени кръгове в арабския свят, за които директната връзка е проблематична. По подобен начин НРБ беше посредник на СССР в редица конфликти в третия свят между втората половина на 40-те и средата на 80-те години на XXв. Доколко атентатът в Бургас има връзка с тази посредническа роля можем да гадаем.

- Тази активна близкоизточна политика вроятно е в рамките на поведение, в което страната ни има десетилетен опит. Накратко политиката на НРБ към конфликтите в третия свят се свеждаше до това, да заложиш на някоя перспективна опозиционна сила, да и налееш оръжие, пари  и подкрепа и когато твоя фаворит победи, да си имаш приятел на власт в съответната страна.  В това отношение Младенов вероятно върши нещо смислено и полезно.

Ако има нещо обаче, за което българското правителство и МВнР може да бъде обвинено, то е липсата на регионална политика. А тъкмо тя трябваше да бъде гръбнак на външнополитическата ни доктрина. Днес започваме отзад напред - "ловим"  Сирия и Либия, а изпускаме от поглед все по-проблемните Турция, Македония, Гърция, Сърбия, Босна и Херцеговина, Косово... В последната година във всички тези страни се случиха събития, които в някаква степен представляват опасност за България и риск за региона.

Докато светът се тресе от някакъв слаб филм, показващ по неподходящ начин живота на Пророка на мюсулманите, а българските активисти бдят за съдбата на Сирия, клеймят вълненията в Бенгази и Кайро и потриват ръце да видят по новините «справедливия гняв на Америка» заради убийството на посланика, по българска телевизия дават филм, показващ историята на султан Сюлейман Великолепни, представен по крайно субективен начин и изцяло обслужващ турския неоосмански егоцентризъм. Но това не прави впечатление на никого в България. Българският обществен елит не стига по-далеч от заяждане с малоумията на македонците около някаква изложба.

(следва)
___

P.S. Всъщност за липсата на регионална политика загатва Надежда Нейнски. Като бивш външен министър и то в тежък за региона момент, тя явно има чувствителност за тези неща. Днешната и специфична роля на евродепутат, приближен до баронеса Аштън я ограничава до общи формулировки на тема "Западните Балкани - в ЕС" и вероятно не и позволява да развие темата в детайли от тясно "егоистична" българска гледна точка.